Последно посещение: Пон Авг 21, 2017 2:40 am Галерия Галерия   Дата и час: Пон Авг 21, 2017 2:40 am




 [ 106 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 11  Следваща
ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва 
Автор Съобщение
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
За повечето от вас не е тайна, че аз съм особено запалена по Православието. Да се нарека православна християнка ми е твърде невъзможно по простата причина, че искрено вярвам, че това е не само съзерцание и приемане на истините, но и активност и действеност, с която за съжаление все още не се справям.
Въпреки това отдавна ми се искаше тук след лебедите, под някоя стълба да си имам своето тихо кътче, където да оставям православните текстове, които ме изказват, размислят, запълват. Ще се радвам да ги споделям с вас и да ги коментираме, стига разбира се да не се очаква от мен да съм проповедник, защитоващ вярата си в разгорещени спорове. Нямам тези знания и компетентност, както и нуждата да правя това.

Днес някак темата сама си дойде, заедно с празника, за който вече нел и Ераклия писаха - Сретение Господне. Сретение означава среща и всъщност това, което се празнува е срещата на Човека с Бога. Както всяко важно нещо в православната църква и това е описан с една обикновена, човешка история, която лесно да разберем, а именно: "Тогава имаше в Йерусалим един човек на име Симеон; и тоя човек беше праведен и благоговеен, и чакаше утехата Израилева; и Дух Светий беше върху него. Нему бе предсказано от Духа Светого, че няма да види смърт, докато не види Христа Господен. И дойде по вдъхновение в храма. И когато родителите донесоха младенеца Иисуса, за да извършат обичая по закона, той Го прегърна, благослови Бога и рече: сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата си с миром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що Си приготвил пред лицето на всички народи - светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля."


А ето текста, който ми донесе на мен лично истинския смисъл на празника и дълго ще ме кара да се размислям над СРЕЩАТА

"...Колко вълнуваща и красива гледка: стар човек, държащ дете в ръцете си! И колко странни са неговите думи: "Защото очите ми видяха Твоето спасение."
Размишлявайки върху тези думи, ние започваме да оценяваме дълбоката същност на това събитие и неговта връзка с нас, с мене, с нашата вяра. Има ли на света нещо по-радостно от срещата с този, когото обичаш? Наистина, да живееш значи да очакваш срещата. Не е ли свръхестественото, очарователно и толкова дълго очакване на Симеон символ на надеждата? Този старец е прекарал целия си живот, очаквайки светлината, която озарява всички, и радостта, която изпълва всичко. И колко неочаквано и красиво е дошла при Симеон дългоочакваната светлина и радост чрез едно дете. Представете си треперещите ръце на стария човек, когато поема в обятията си четиридесетдневния младенец толкова нежно и внимателно; очите, които се взират в малкото създание и се пълнят със славословия: "Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си с миром, защото очите ми видяха, ръцете ми държаха и прегърнаха истинския смисъл на живота ми."
Симеон е чакал. Той е чакал през целия си живот и със сигурност е размишлявал, молил и вглъбявал в очакването си така, че накрая целият му живот се е пре-върнал в едно постоянно радостно очакване.
Не е ли време да запитаме себе с: Какво очаквам аз? За какво ми припомня моето сърце все по-настоятелно? Дали животът ми постепенно се е превърнал в очакване на срещата със същественото? Това са въпросите, които поставя Срещата. В този празник човешкият живот е разкрит като превъзхождаща красота на съзряващата душа, освободена и изчистена от всичко дребно, незначително и случайно. Дори остаряването и смъртта, земната съдба, която всички ние споделяме, са толкова просто и убедително показани като растеж и изкачване към този момент, когато, изпълнен с благодарност, от цялото си сърце казвам: "Нека си замина. Видях Детето, което носи на света толкова много божествена обич. От нищо не се страхувам. Нищо не ми е непознато. Сега всичко е мир, благо-дарност и любов."
Това е, което носи срещата с Бога. Това е празник на срещата на душата с Любовта, срещата с Онзи, Който ми е дал живот, и сила, за да го превърна в очакване. ..."

из "Църковна година" на протопрезвитер Александър Шмеман
http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/02.02_Sretenie_Gospodne.htm

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Пон Фев 02, 2009 10:34 am Профил Галерия на потребителя WWW
Аватар

Регистриран на: Вто Яну 06, 2009 1:38 pm
Мнения: 82
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
Православието е хубаво, необятно море, в което обаче ако не сте подготвена, може и да се удавите, Принцесо.
Затова за да плувате безпрепятствено са ви нужни: първо, спасителен пояс и жилетка, които да използвате в случай на нужда.. второ, верни другари, които да използвате в случай на голяма нужда.. и трето, много Вяра, че ще успеете да доплувате до брега невредима. Защото нали това е крайната ви цел? Да се върнете у дома.. на сушата.

За първото не берете грижа - имате подарък от мен пояс под формата на лебед и жилетка от естествена делфинова кожа. За второто също - винаги ще бдя над вас.. излегнал се в мек шезлонг на палубата на 108-метровата ми яхта. За третото.. тук не мога да помогна.

:)


Вто Фев 03, 2009 5:37 am Профил
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
Картър!
Винаги съм знаела, че за важните неща на Вас мога да разчитам.

Естествено, сте напълно и до край прав в твърдението си.

Благодаря!

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Последна промяна Vital на Сря Фев 04, 2009 12:21 am, променена общо 2 пъти



Вто Фев 03, 2009 8:21 am Профил Галерия на потребителя WWW
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
И ЩЕ ОСТАВИ ЧОВЕК БАЩА СИ И МАЙКА СИ...
интервю с Дякон Андрей Кураев

Отец Андрей, защо Църквата е така несправедлива към жената? Жената не може да стане свещеник, трябва постоянно даноси забрадка, да се бои от мъжа си и т.н. Защо тя заема такова
подчинено положение?

Нека от самото начало да изясним нещо: аз също не съмсвещеник. Така че моите отговори не бива да се възприематкато опит на някой, който се е добрал до властта, да запази отдругите своя пай. Говоря за нещо, което и аз самият не притежавам, защото се отнасям към тази част от човечеството, коятоне извършва църковни тайнства, тоест частта, към която принадлежат всички жени.
А ето как се раждат лозунгите за несправедливостта: отначаловнушават на човека, че той има права, за чието съществуване нее и подозирал. А после му заявяват, че е лишен от тези права. Живее си човек спокойно, без всякакъв CD ром, и изведнъж му казват, че всеки порядъчен човек има CD ром, а виждаш ли само тебе този обирджийски режим те е лишил от правото да ползваш CD ром. И ето че човекът, който до този момент даже не е знаел какво е това CD ром, вече вижда смисъла на живота си в борбата за неговото притежаване.
Така е и в случая, за който говорим: живее си девойка и въобще не си помисля да става свещеница. Честно казано, тя и в храм не е влизала... Но ето че й казват: „А знаеш ли как са те унизили тебе православните! Те не ти разрешават да станеш свещеник...!”. И озлобената и нервна общност от борци за своите „права” пораства с още един човек...
А нали същността на човека съвсем не се свежда до борбата заправа. Въобще човекът осъществява себе си не когато реализирасвоите права, а когато изпълнява дълга си. В човешкия животосвен правата, място има и служението.
В този смисъл свещеникът е преди всичко свещено-служител. Той не е някой, който притежава правата на свещеник; напротив – той носи послушанието да бъде свещеник; той служи. Свещеникът е човек, който носи тежкия кръст да служи на другите и на Бога. И този тежък кръст и труд Църквата не възлага на плещите на жените. Според мен това не е толкова ограничаване,колкото грижа за жените.
Ако продължим да разсъждаваме за „дискриминацията” на жената в Църквата, нещо, което изглежда като принизяване на жените, може да се види не в нашето вероучение, но на нивото на някои книги и някои енорийски навици. Тук не трябва да се забравя една обща особеност на цялата традиционна литература във всички култури, във всички страни и през всички векове тази литература (както и политиката и културата) винаги е била мъжка. До нас почти не са достигнали свидетелства за духовния живот и богословската мисъл на жените – християнки. Известни са ни отделни изречения на така наречените амми (ние казваме
майка, а в Египет амма; авва е отец, а амма – майка). Знаем само няколко техни удивителни изречения. В основни линии, разбира се, че църковната литература от миналото е мъжка. Едва сега, буквално пред очите ни, се ражда православна женска богословска мисъл. Тя е отбелязана със забележителни имена: Татяна Горичева в Париж, Олеся Николаева и Ирина Силуянова в Москва. Има забележителни православни философи: Ренета Галцьова, Тамара Кузмина. Забележителното е, че Църквата няма нищо против тяхното творчество: книгите на Силуянова и Николаева се издават от Троицко-Сергиевата Лавра. Обърнете внимание – това е най-консервативният мъжки манастир, но именно той проявява напълно похвален в дадения случай модернизъм.
Традиционната монашеска литература е мъжка и тя, разбира се, е писана за „своите” – старецът се обръща към своите послушници. При това добре е известно, че те не са евнуси, че младите послушници на този монах имат своя „основен инстинкт”. Естествено че нормалният инстинкт на повечето от тях е ориентиран към момичета. Затова и старецът казва: внимавайте, отклонявайте се от общуване с млади девици, за да нямате поводи за изкушения и мечтания. С една дума – това е напълно разбираем аскетически принцип. Впрочем, този принцип присъства във всички религии с аскетически традиции (в будизма например също има подобни съвети).

Искате да кажете, че и тук няма никаква дискриминация?
Разбира се. Нещо повече: ако до нас бяха достигнали писма, написани от старици в женски манастири, те без съмнение щяха да съдържат същите съвети по повод юношите: избягвайте да се срещате с млади хора, за да не носите в ума си техния образ, не се срещайте и не беседвайте с тях, защото юношата е източник на грях... В аскетическите наставления не става въпрос за това, че жената е по-лоша от мъжа(или обратното), а за това, че нормалният човек винаги има еротичен интерес към противоположния пол. И ако монашеството има за задача да постави под контрол този инстинкт (не да го отсече, а да го преобрази в любов към Христа), то ясно защо в женските манастири ще казват „бъдете внимателни при общуването с юноши”, а в мъжките – „бъдете внимателни при общуването с девойки”. Повтарям: именно защото литературата е била мъжка, мъжкоезична, се е създало впечатление, че Църквата принципно има нещо против жените. Днес по някаква причина е модерно да се казва, че християнството унижава жената, а езичеството я извисява. Нека направим малък опит да разберем дали това е така. Да разделим един лист хартия на две по вертикала. В дясната половина да напишем „дясно”, а от другата страна – „ляво”. Как да разпределим в тези две категории понятията добро” и „зло” – ясно е, че добро ще напишем вдясно, а зло – вляво. Сега да разпределим по колонки следващата двойка категории: светлина и тъмнина, после – хаос и порядък... Получава се „дясно, добро, светло, порядъчно” и „ляво, зло, тъмно, хаотично”. Пита се в коя от двете части трябва да се напише „мъжко” и в коя „женско”, ако се изхожда от фолклорните архетипи, приказките и езическата философия. За да не гадаем дълго, спомнете си даоистките понятия „ин” и „ян”, черно-белия даоистки кръг, спомнете си с кой от неговите цветове се отъждествява мъжкото начало, а с кой – женското и нещата ще се изяснят. В повечето нехристиянски култури женското начало се отъждествява с тъмнината, злото и хаоса. Но именно на тази представа противостои библейският разказ за сътворението на човека, сътворението на жената.

Как точно – сътворена е от ребро? Както обичат да се шегуват мъжете – от единствената кост, в която няма мозък.
Тази шега може и да е остроумна, но няма отношение към библейския смисъл. Ако внимателно се четат първите глави на книга „Битие”, не може да не направи впечатление, че мъжът е създаден от външното – от земния прах. Жената е създадена от вътрешното, от съкровеното; тя е взета от сърцето (от реброто).
Жената е дадена на мъжа в райската градина, не по-рано. Жената е дете на Едемската градина. Мъжът е създаден извън градината, а жената е именно райско създание. По-нататък. Когато Адам вижда жената за първи път, той казва странни думи: „Ще остави човек баща си и майка си, ще се прилепи към жена си и ще бъдат двамата една плът”.
Толкова сме свикнали с тези думи, че не забелязваме в тях нищо особено. А всъщност пред нас е формулата на класическия матриархат. Мъжът оставя баща си и майка си и отива в дома на жена си. В по-късните култури е било тъкмо обратното: невестата е оставяла дома на родителите си и е отивала под покрива на мъжа си. Отгласи от тази практика са се запазили до наши дни: ако мъжът се премести в жилището на жената, това се приема за нещо ненормално. Но Библията изначално предполага нещо напълно непривично за нас: мъжът да се прилепи към жена си... А после всичко се е променило.

По какъв начин? В резултат на така нареченотогрехопадение ли?
Грехопадението не е свързано със сферата на пола в неговото вулгарно разбиране. То не се изразява в сексуалното общуванемежду Адам и Ева, както, неизвестно защо, често се предполага.Църквата никога не е разбирала така драмата на грехопадението,не в това (техните взаимоотношения – бел. прев.) е грехопадението на хората, а в това, че не са повярвали на Твореца...В същото време грехопадението е оказало пряко влияние на отношението между половете. Виждаме как последиците от грехопадението изменят първоначалния замисъл на Бога за човека: „и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе”, казва Бог на жената след сторения грях. И така, в началото е казано, че мъжът ще следва жената, а разказът за Едемската градина завършва с това, че жената ще следва мъжа. Значи междувременно нещо е станало. А е станало това, че жената стояла пред дървото на познанието сама. Какво се е случило там, е дълъг разговор, който няма пряко отношение към нашата тема, но когато все пак вкусила плода от дървото на познанието, тя се върнала при мъжа си и му предложила да вземе участие в тази трапеза. Защо жената поискала мъжът да стане съучастник на нейното провинение? Известни са ми две тълкования на този текст.
Юдейско-равинистическото тълкование ни потапя в дълбините на женската психология. Според това обяснение, Ева почувствала, че умира. И тогава си помислила: „Ето, аз ще умра, а Адам ще остане жив и Бог ще му даде нова жена; и той ще бъде щастлив с нея, но без мен! Да не бъде това!”. Затова тя решила да отрови и
Адам. За да се разбере това равинистическо сказание, трябва да се знае, че от юдейска гледна точка Ева е втората жена на Адам. Първата била Лилит (в Библията няма и дума за нея). Ева знаела, че може да има друга жена, затова и решила да постъпи така. Православното тълкование на този текст дава Ефрем Сирин (светец, живял през ІV век). Той обръща внимание на нещо важно: когато извърши много сериозен грях, човек първоначално усеща пристъп на радост: „Така трябваше; направих го, успях! Аз минах границата, не съм като другите!”. Настъпва някаква вледеняваща еуфория: човек приема първите мигове на своето падение с възторг... Ужасът идва после. И така, когато Ева пристъпила заповедта, тя внезапно почувствала тази еуфория, почувствала, че наистина се е случило нещо, почувствала се богиня. Тогава отишла при Адам, за да му покаже новото си качество:„Виждаш ли, аз започнах житейския си път като твое ребро, а сега съм богиня. Връщам се при теб, за да те науча да живееш”...

В жената се е събудила жажда за власт и господство. Бог лекува именно този грях, грехът на пречупените междучовешки отношения. Тук отново трябва де се подчертае нещо: Бог не наказва за престъплението, а лекува, изцерява болестта, появила се като негов резултат. Той не налага безсмислени наказания. Да си спомним, че думата „наказание” носи двояк смисъл: наказание като някаква дисциплинарна акция и наказание като наставление (на руски „наказ“ – бел. прев.), вразумление. Наказвайки, Господ вразумява, дава лекарство. Той не отмъщава, а лекува. Ако стоим в аптека, можем да разберем от какво са болни хората по това, какви лекарства купуват. Така е и в този случай: Господ предписва лекарство, което лекува отношенията между мъжа и жената; щом лекарството се прилага тук, значи тук е настъпило пречупването; именно междучовешките отношения трябва да се лекуват. В тях са нахлули отношения на власт и властна похот. Господ лекува това изкривяване; изправя го в другата посока: понеже жаждата за господство за първи път се е появила именно у жената, сега жената се поставя в отношение на послушание към мъжа. Изобщо в очите на Бога нерядко първите стават последни, а последните – първи...

А къде виждаме, че на мъжа е дадено да господства над жената?
Преди всичко в стиховете, които вече споменах: за влечението на жената към мъжа и за това, че мъжът ще господства над жената. За това се говори и в друг библейски епизод: когато Адам дава име на жена си. Оттогава (и само оттогава) тя става Ева. Нека да помислим защо Адам не дава име на жена си по-рано. Нали Библията разказва, че той е именувал всички животни. Защо името на жената не е било дадено веднага след това?
Тъкмо защото да дадеш име, означава да проявиш върховенство. Но върховенството на мъжа над жената се появява едва след греха; след като Бог определя техните нови взаимоотношения. Не, не е забравил мъжът да даде име на жената и не че не е успял да го направи до грехопадението, а просто не е могъл, или по-точно не е имал право. И затова наименуването на жената е не просто последното действие в Едем, но и първото събитие, което се е случило след произнасянето на Божието наказание.

И все пак, как тълкува Църквата „различността” на мъжете и жените? Защо са били създадени двама и различни? И защо не са създадени двама от самото начало?

Разбира се това може да се тълкува по различни начини. На мен например ми се случи да чуя тълкование на западноберлински богословки – феминистки, по чието мнение това, че Бог е създал първо Адам, а после жената, означава, че целта на Божието творение е била жената; мъжът не е нещо повече от полуфаб-
рикат, използван от Бога за създаване на венеца на творението...

Но все пак, ако четем библейскиятекст сериозно, ще видим, че този разказ не се отнася само за първото семейство, а за нещо много по-голямо. Изобщо Библията е не толкова хроника на живота на първите хора, колкото икона – осмисляне на изначалнитесъбития в човешката история. Тя не е протоколен запис на очевидци и съвременници, а разказ за това, което трябва да знае засебе си всеки човек.

Във всеки от нас има мъжко и женско начало. Главата от Библията, която описва грехопадението, не съдържа Адам или Ева като лични имена; там се споменава „ха адам”, което е съществително с определителен член. Това не е име, а понятие: „човекът като такъв” (определителният член отпада от това понятие по-късно,
в Битие 4:25, и тогава понятието става лично име; вместо „хаадам” ще се появи просто Адам). Имаме и жена, която все още е без име. Тук мъжкото и женското начало са единни, възможно е дори да са в едно същество (да не се бърка с хермафродитските езически митове): „Мъж и жена ги сътвори и ги благослови и им
даде име „човек” в деня на тяхното сътворение” (Бит. 5:2). Както виждаме „ха-адам” (човек) това е едно име и за двамата...

Действително във всеки човек има нещо, което традиционно се счита за мъжко начало, и нещо, което се счита за женско. Разум и чувства; воля и чувствителност... В разказа за Едем мъжът е разумно разсъдъчната част на човешката душа, а с женствеността се свързват съответно чувствата.
Защо човечеството е двусъставно? Просто библейският разказ от самото начало твърди, че светът има право да бъде разнообразен. Християнството е религия на плурализма, а не на монизма.

Много индийски философи например казват, че съществува само „Единствено”, „Непостижимо”, „Непознаваемо”, „Неизречено”, а всичко останало само ни се привижда, но не притежава битие.Затова, ако някаква реалност ни се струва различна от „Единия”, то значи нашият ум е помрачен и замърсен. А Библията пояснява, че да бъдеш не-Бог не е грях. Да бъдеш нещо различно от Бога не е проклятие. Бог ни е създал такива. Той Сам се любува на разнообразието на света „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро”. И така човешката природа от самото начало се оказва разнообразна, включваща в себе си мъжкото и женското начало.

Защо Църквата възприема Брака като тайнство? Какъв есмисълът на това? Защо искрената, гореща и чиста любов всепак се счита за грях, ако не е осветена от църковния ритуал?

Всяко семейство е тайнство. Нещо повече, в някакъв смисъл половото общуване само по себе си е тайнство (не в църковния смисъл на благодатно благословение, а в смисъл на загадъчност и непостижимост): двамата се сливат в една плът, настъпва преодоляване на самодостатъчната затвореност и става чудото на зачеването, раждането на новия живот. Думата „тайнство” обаче има и друго, собствено църковно значение: тайнство като особено действие на Бога в света, посредством Църквата. Това действие не се ограничава от храма и храмовите обреди. Божията благодат съдейства за укрепване на семейството и в течение на годините, които следват минутите на църковното венчание. Затова и тайнство не е само онова, което се случва по време на венчанието. Тайнство на брака е целият живот на семейството.
Що се отнася до живота на невенчаните съпрузи – ако са верни един на друг, Църквата ще ги укорява само при условие, че осъзнават себе си като християни, но въпреки това не са дошли при църковния амвон. За един християнин по принцип е странно да предприеме нещо, за което не е изпросил благословение и помощ от Бога. А още повече – такова важно нещо, може би най-важното, което му предстои на света – любовта и създаването на новия живот. Затова неблагословеното, немолитвено съжителство на християните ни се струва просто странно. Ако съпрузите са невярващи или единият от тях не е въцърковен, но те по някакъв начин са декларирали своите брачни отношения пред хората и пред държавата, Църквата не ги осъжда. Тя признава реалността на всички бракове, които се сключват извън нейните предели: и гражданските, и браковете, сключени в други религии (дори извън християнството). Когато през 18 век започнала дейността на руските мисионери сред калмиките и бурятите (които по онова време били наполовина шаманисти, наполовина будисти), често кръщение приемали цели села. Мисионерите се изправили пред въпроса дали да венчават съществуващите семейни двойки след тяхното кръщение. Те се обърнали за разяснение към Светия синод. Отговорът бил: „Не трябва; те вече са мъж и жена пред Бога и пред хората”.
За съжаление днес понякога става така, че някои свръх-ревностни и не много образовани свещеници казват на своите енориашки: „Ако не си венчана с мъжа си, значи живееш в блуд! Докато не доведеш мъжа си да се венчаете, няма да те причастявам”. Но помислете сами – какво ще излезе от това, ако жената в изпълнение на повелята на свещеника постоянно притиска невярващия си съпруг: „Да идем в храма, хайде да се женим, хайде...”. А в случая мъжът е искрено невярващ. И става така, че Църквата, като му налага задължението да се венчае, го принуждава да лъжесвидетелства. Нима това е верният път към Христа?! И нима хората ще застанат по-близо до Христос, ако отидат да се венчаят, преструвайки се на вярващи? Неверието на съпруга не е причина за разрушаване на брака.

Да, но от друга страна апостол Павел призовава мъжа да не „търси жена”, а по-добре да си остане така; тоест хората да не се женят и да не се омъжват.
За да разберeм тези думи, трябва да се откъснем от битовия поглед върху нещата. Тук става дума за фундаментален нравствен въпрос. Истински нравственото съзнание знае, че в света има йерархия на ценностите. Светът на етиката не се свежда до осъзнаване на конфликта между добро и зло. В света, който от край до край е подложен на нравствена проверка, се извършва постоянно съпоставяне на добро и по-добро, на високо и по-високо.
Дайте за малко да се откъснем от женската тема и да си спомним думите на Христа: „Който не възненавиди баща си и майка си...“. Тези думи днес предизвикват истинско възмущение: „Вашият Христос и вашето Евангелие проповядват разрушаване на семейството и ненавист!...”. Но нека за секунда да спрем емоциите. Никой текст не трябва да се разбира извън контекста. Кажетедали Библията, взета в нейната цялост, е книга, която проповядва разрушаване на семейните връзки? Очевидно е, че Библията е много семейна книга и в нея цари истински култ към брака. Хората, които не са могли да имат деца, са се считали истински нещастни и дори прокълнати... Значи, ако не искаме да противопоставим един библейски стих на цялото Писание, трябва да се постараем да му намерим по-сериозно тълкование.
И сега, нека да си спомним един филмов епизод, който е познат на всички. Във филма „Седемнайсет мига от пролетта” руската пианистка Кейт се оказваше изправена пред избор: или да пожертва новороденото си момченце, което нацисткият мерзавец Айсман заплашваше да замрази на прозореца (какво може да се
очаква от персонаж с такава фамилия!), или да предаде Щирлиц. В сърцето на Кейт се сблъскват майчинският и офицерският дълг (тя е офицер от Съветската армия). Кейт разбира, че много, много животи зависят от нея. Кое от своите задължения предпочита да изпълни тя? Тази сцена не се разгръща докрай във филма, но принципно става ясно, че Кейт все пак предпочита да пожертва сина си (природното си родство), за да изпълни своя граждански дълг. Обърнете внимание, че макар и заснет в съветската епоха, филмът и до днес се гледа с огромна симпатия и разбиране, макар условията да са коренно променени. И нито тогава, нито сега съм срещал разговори или публикации, които да изразяват възмущение. Примерно: „Разбирате ли вие какво проповядва този филм? Той призовава да се жертват деца заради победата на сталинизма. Това е отживелица на тоталитарното съзнание, отрицание на всякакъв хуманизъм!...”. Какво означава липсата на такива възмущения?

Значи, че по същество в нашия народ (както в църковната, така и в нецърковната му част) има съгласие относно възприемането на тази сцена. Филмът е направен толкова коректно, тактично и по човешки убедително, че всички са съгласни: „Да, вероятно така трябва да се държи човек в тази ситуация”.
Е, а сега аз имам въпрос: ако в ситуацията на Кейт е нравствено допустимо да се пожертва дететозаради Щирлиц, защо, когато става дума за съдбовен избор, да не е допустимо да се пожертва семейното спокойствие заради Христа? Да си представим, че в някакво семейство съществува следният религиозен проблем: инерцията на семейната традиция не допуска обръщането към Христос. Но юношата ясно е чул призива на Христос и се е устремил към едно рисковано бъдеще, а родителите му се опитват да задушат неговия порив и да го накарат да бъде „както всички”. Какво да се направи? Човек трябва на първо място да реши кой е всъщност. Дали е син на своите родители, в смисъл на тяхно ехо, техен плод, или е нещо самостоятелно. Изискванията на природното родство, на природната
идентичност, влизат в противоречие с човешкото самопознание и с опита да бъде намерен собствен път. И така, ако бащата започне да крещи: „Как посмя, мерзавец, да отидеш в семинарията, когато дядо ти е воювал в армията на Будьонов, а аз съм член на КПСС от 1950 г.!”. Би трябвало да му се каже: „Татко, аз много те обичам. Но за да бъде наред всичко между нас, не убивай, моля те тази вяра и любовта, която се е родила в мен сега – любовта към Христа. А след това, когато дадеш свобода на сърцето ми, ние ще намерим общ език”. Човекът трябва да реши кое в него е по-важно: собственото му име или бащиното име и фамилия. Това е избор между миналото и бъдещето, между произхода и призванието. По този начин в Новия завет се възпитава съзнанието за ценностна йерархия: „Всичко ми е
позволено, но не всичко е полезно”. Или: „Така е добре, но така е още по-добре...”.

Ето как трябва да се разбират и думите на апостол Павел. Той благославя брака, но като че ли ни казва: „За тези горещи сърца, които търсят нещо повече, искат всецяло да се посветят на духовното израстване, на служението на хората и на Христос, за тях благославям безбрачието. Но то не е за всички: който може да го приеме, да го приеме”. Повтарям, тук не става дума за избор между „злото” – брака и „доброто” – безбрачието, а просто за очертаване на хоризонтите на духовния ръст. Думите на апостол Павел са непонятни, ако не си спомним притчата на Христос за талантите. Там има специални съвети към тези, на които много е дадено.

Значи все пак монашеството се оценява по-високо от семейството? И тези разговори за култа към семейството, за Тайнството, нямат особен смисъл?

В „Настолна книга на свещенослужителя” – това е едно седемтомно пособие за отците – главата за монашеството започва с такива думи: „На тези, които по пътя на вярата, нравственото съвършенство и любовта, се почувстват немощни да преодоляват препятствията на плътската похот, похотта на очите и гордостта житейска, Църквата предлага особени средства за победа над страстите. Тези средства са приемането и изпълнението на обетите, които в Евангелието са дадени не като заповеди, а като съвети...”. Отсъдете сами каква е църковната гледна точка за това, кой подвиг е по-голям.

Познавам монаси, които избраха монашеството, защото почувстваха толкова силен религиозен порив, че решиха да не се разпиляват повече в нищо друго. Те взеха кръста, който им се струваше най-тежък (спомняте ли си как Достоевски обяснява отиването на Альоша Карамазов в манастир: „Казано е: раздай всичко и тръгни след Мен... И Альоша си помисли: Не мога вместо „всичко” да дам пет стотинки, а вместо „тръгни след мен” да ходя само на литургия”).

В същото време познавам монаси, които са избрали този път на основания, които изглеждат противоположни. Такъв е случаят с един мой съученик от семинарията. Когато подаде молба да бъде подстриган като монах, аз го попитах защо е решил така. Той ми отговори: „Познавам се. Аз съм слаб човек; няма да мога да служа едновременно и на семейството си, и на Църквата. А аз действително искам да служа на Църквата. Така че за мен това е по-лекият път. Избирам го, защото искам да успея с най-важното в живота“.

Има хора, за които пътят на брака би бил по-тежък от пътя на монашеството. А има хора, които са устроени по друг начин. Мъченическата символика съществува в последованието както на венчанието, така и на монашеския живот...

И тук е много важно да се помни, че семейният живот не е самомеденият месец. Би било огромна самозаблуда да се мисли, чечувството на първоначалната влюбеност ще се запази цял живот.На негово място трябва да дойдат други отношения, много по-дълбоки от романтичните чувства на първите дни.Пътят на брака е тежък в своята същност, защото да създадешсемейство означава да допуснеш друг човек в самата сърцевинана живота си, да не живееш вече за себе си, да загубиш всякакваавтономност. В този смисъл всяка сериозна любов, още повечебракът, са сродни на самоубийството: човек престава да живееза себе си и в себе си и започва да живее за друг. Това е многотежко и много болезнено. И тук Църквата е честна – тя предупреждава, че семейният път е своеобразно мъченичество. И по време на венчанието на главите на младоженците се възлагат именно мъченически венци. Затова и Църквата се възхищава на хората, които встъпват в брак и пее за тях „Алилуя!”.

Превод:
Илиана Александрова
http://www.omophor.com/omophor/files/mirna/extracts/ex_mirna23_a.pdf

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Вто Фев 03, 2009 9:55 am Профил Галерия на потребителя WWW
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
ЩО Е ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ?
архимандрит Серафим (Алексиев)



В отлика от смъртта, която е мъртвило и застой, животът се характеризира с движение и борба. Духовният живот също е движение и борба.
Движението в духовния живот трябва да бъде насочено напред и нагоре, — към постигане на богоподобно съвършенство (Мат. 5:48). Спре ли човек да се движи към Бога, започва вътрешно да се разлага, което е признак на духовна смърт. Текущата вода затова не се вмирисва, защото е в постоянно движение. А застоялата вода в блатата плесенясва и се вмирисва.
Борбата в духовния живот е невидима, тъй както е невидим и духът, който я води. Тя не бива да бъде насочена против видимите човеци, с които ние често по неразумение влизаме във враждебни отношения, а против страстите в нас и против бесовете вън от нас. Това утвърждава св. ап. Павел със забележителните свои думи: “Нашата борба не е против плът и кръв (т.е. против човеци), а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12), т.е против демоните.
Но има ли демони? — питат някои. Не са ли това само олицетворения на злото във света? — Христовата Църква, основавайки се на Божественото Откровение (Иов 1:6; Марк 1:23; Откр. 20:10 и много др.) и на светоотеческия опит, твърдо учи, че има демони, наричани още зли духове, бесове. Подобно на ангелите, бесовете са невидими и създадени с разум духовни същества, отклонили се от доброто поради злоупотреба с дадената им от Бога свободна воля и поставили така начало на злото в света.
Онзи, който вярва в Бога, Когото не вижда, трябва да вярва и в невидимия свят, дето има и ангели и демони, защото те, макар и невидими, съществуват.

Вярата, този дивен Божествен апарат, вложен в нас по непонятен за нас начин, ги долавя така както радиоапаратът долавя неуловимите без негова помощ електромагнитни вълни, за които преди изнамирането на радиото се е считало, че не съществуват. Но ето че “несъществуващото” се оказа съществуващо! Сега всеки знае, че такива вълни кръжат невидимо около нас и кръстосват цялата земя.
Така е и с вярата. Тя улавя вълните от отвъдния свят и опитно се убеждава в съществуването на ангели и демони. Св. ап. Павел дава класическо определение на вярата: Вяра е разкриване на невидимото (срв. Евр.11:1).
Един млад човек открил на схимонах Зосима, бележит руски подвижник и мъдър духовен наставник от XIX век, че не споделя вярата в съществуването на бесовете. “Простете ми — рекъл той, — но аз не дотам вярвам в ония ужасни и безобразни бесовски явления, за които твърде много се пише в житията, и за които съм слушал много разкази. За да се убедя лично в това, аз пожелах да видя сам безобразния и страшен дявол. И за тая цел нарочно не се помолих Богу, когато си легнах да спя, и не се оградих с кръстния знак. Дълго лежах, като го очаквах, и най-после заспах, обаче не видях нито наяве, нито на сън никакво страшилище.”
На това отец Зосима му отговорил: “Тъкмо с туй, че не ти се е явил, дяволът те е надхитрил. Сам размисли, каква полза би имал дяволът от това да ти се яви? С това той само би смутил и изплашил твоето младежко сърце. А между това ти би почнал в уплахата си да се молиш и да търсиш Бога, и дяволът, победен по тоя начин от един млад човек, би бил посрамен! А като не ти се е явил, той е спечелил много: чрез усилване на твоето маловерие той те води към неверие в съществуването му. За нищо друго той не полага толкова старания както за това — навсякъде да скрива себе си. Защото тоя враг никога не е опасен в открита война, но със своята скрита война той погубва мнозина!” (1)
И тъй, съществуват демони! Нека не се заблуждаваме с неверие в тяхното съществуване! Защото неверието е тяхна победа над нас. Сам Господ Иисус Христос, Който дойде, не за да ни заблуждава, а да ни разкрие истината за духовния свят и духовния живот, ни доказа, че има демони, бесове, които Той изгонваше (Мат. 8:32). А в молитвата “Отче наш” Той направо ни учи да се молим така: “Избави ни от лукавия”, т.е. от сатаната.
Ето против кого трябва да бъде насочена нашата борба — против невидимите пълчища демони. Който почне да воюва с ближните си, прави голяма грешка, понеже измества фронта и сменя обекта на борбата, от което получава голяма вреда за душата си. Дори при най-бляскавите си победи над ближните такъв неразумен борец претърпява непременно поражение, задето е позволил на своите страсти да възтържествуват над него.
“Ужилих го! Добре ще ме помни!” — хвали се един, който жестоко е уязвил ближния си. А той и не подозира, че както пчелата, като забие с яд жилото си в някого, причинява на себе си най-голямо зло, понеже сама умира, тъй и оня, който е ужилил някого, повече от ужиления е пострадал духовно, понеже е умрял за любовта и оттук — за спасението.
“Отмъстих му!” — с гордост заявява друг. Бедният, той не съзнава колко си е напакостил, като се е усъвършенствувал в омразата.
“Скроих му клопка!” — със злорадство потрива ръце трети. А не вижда, че сам е паднал в по-страшна клопка — в клопката, която лукавият е поставил пред него, за да го хване в мрежите на злобата.
Такава борба не ражда победители, а винаги — победени. Тя не носи чест, а безчестие пред Бога и пред Неговите ангели. От гледище на Христовото Евангелие чест носи и с победа увенчава не това, да бъдеш брутален и отмъстителен, а да бъдеш кротък, незлобив, търпелив, примирителен.
Ако ти си бил обиждай и си претърпял — ето ти невидима победа! Ако някои са ти напокостили, а ти си се помолил за тях — ето ти духовно величие! Ако са те проклели, а ти си ги благословил — ето посрама за враговете на душата ти! Такова поведение е в духа на Евангелието, което казва: “Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:44–45).
И тъй, духовната борба не е против плът и кръв, а против поднебесните духове на злобата. Единствено против тях омразата е добродетелна, законна, оправдана и спасителна.
Но где ще ги намерим тия духове на злобата, за да им открием фронт? — преди всичко у нас самите. Та нали ние сме преизпълнени със страсти, а зад всяка страст, според учението на св. отци, се крие и някой бяс. Има бесове на сребролюбието, на гордостта, на чревоугодието, на гнева, на враждата, на блудството, на завистта, на пиянството и пр. (2)
Ние трябва да имаме за задача да прогоним от нас самите тия тъмни духове. Следователно, от себе си трябва да почнем тая духовна, тая невидима и единствено благословена борба. При това трябва да я водим с ожесточение и без лукаво саможаление, ако желаем да излезем с Божията помощ победители, и ако искаме да придобием онзи духовен мир, с помощта на който ще можем да помагаме на хилядите хора около нас, да влязат и те в Царството Божие и да постигнат вечно спасение.
Който не започва борбата от себе си, а от другите хора, смятайки, че е призван да се бори преди всичко със злото у тях, той вместо дявола намразва тях — жалките жертви на дявола. Ние обаче сме длъжни да правим онова важно разграничение, на което ни учат боговдъхновените и благодатно умъдрени св. Отци: “Мрази греха, а не грешника!” Към грешника трябва да изпитваме съжаление като към нещастен пленник на дявола и да го лекуваме с любов като болник (3).
Кой не се възмущава от робството като жестоко социално явление?! Но кой поради робството намразва робите? Ние с право мразим робството и съчувствуваме на робите. А ето че в нравствената област правим тая фатална грешка: мразим грешниците, а не греха и дявола, който ги поробва.
От това се пораждат безкрайни конфликти и недоразумения, които отравят отношенията между хората за пълно тържество на сатаната. За да престанем за своя гибел да се спречкваме с ближните, трябва да насочим всички стрели на гнева навътре, към себе си, и тогава няма да останат стрели за ближните.
Тази е правилната борба, за която Бог дава щедри награди. А който постъпва иначе, като търпи и покровителствува злото в себе си, а пък го бичува и осъжда у другите, “той не бива увенчан, щом не се състезава по правилата” (2 Тим. 2:5). Напротив, такъв получава осъждане, защото е казано: “С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени”. (Мат. 7:2).
И тъй, борба със самия себе си — ето девизът на онзи, който иска наистина да води духовен живот. Нашето собствено сърце — ето арената на борбата! Нашата душа — ето бойното поле!


http://pravoslavie.domainbg.com/04/as-duhzivot.html

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Вто Фев 10, 2009 9:19 am Профил Галерия на потребителя WWW
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
E, не е истина - писах един час и се затри. Бясна съм.
Няма да го напиша отново пък!!!



Просто исках да кажа, че днес е Задушница. И че православните християни вярват, че когато човек се раздели с тялото, душата му отива или в Рая или в Ада и продължава да живее там. Като това не е обаче окончателната присъда за човека. Истинското възмъздие и определение за бъдещето ще се осъществи при Второто Христово Пришествие, когато Спасителя ни ще дойде да съди живи и мъртви. Именно поради тази неокончателност, ние имаме ангажимента да се молим и поменаваме нашите покойници, за да е спокойна съвестта ни, че сме направили всичко по силите си, за да им подсигурим вечен живот. Защото Бог е всемилостив и може дори да прощава греховете на починалите ни след измолване от страна на живите и много молитви и дела в памет на покойниците.

Църквата ни е определила за това и специални дни в които в храмовете се отслужва Литургия за упокой и Обща панахида. Вярващите отиват преди богослужението, оставят храната, която искат да се свети и записват имената на покойниците си, за да бъдат прочетени от свещеника по време на богослужението.

След това се ходи на гроба, който се почиства и украсява с цветя. Вика се свещеник, с който отново да се помолим, пали се църковна свещ и се раздават малки дарове на познати и непознати, да се помолят с нас за скъпите ни покойници с краткото "Бог да му прости!"

Това, което обаче по-рядко се сещаме да правим за покойниците ни са делата на милосърдието - помощ към болни, даряване на дрехи, дарения за Църквата и т.н отново в името и за измолване на прошка за мъртъвците ни.

Общите трапези на Задушница на гробовете или в домовете на вярващи християни също се приемат за благотворителност. Раздава се храна, предимно жито и вино, защото житото символизира нашето възкресение, а виното кръвта пречистващата на Спасителя ни, чрез която се спасяваме и пречистваме за нов живот.

Много хора смятат, че храната се раздава за да се нахранят самите покойници. Но истината е че те са нематериални души и не им е нужна веществена храна, а духовна т.е. нашите мисли, молитви, споменания.



На мен лично ми прави голямо впечатление, как нагласата ни е някак да не мислим, говорим, забелязваме смъртта, като че ли тя така ще се отдалечи от нас. А всъщност в нейното помнене, спомняне на отишлите си от нас има особен и много много човешки смисъл. Имам си нещо много любимо, което ще пейстна в следващ пост, за да не се затрие сега и този.

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Съб Фев 21, 2009 10:29 am Профил Галерия на потребителя WWW
Аватар

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 6:42 pm
Мнения: 2661
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
Обожавам миризмата на тамян, прибраните коси на монахиня и лавровия си венец.

_________________
:inlove: IN LOVE :inlove:


Сря Фев 25, 2009 4:33 am Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
:lol: :lol: :lol: Аз първото, последното плюс крилата, ореола си и скритите в косите ми рогца.

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Сря Фев 25, 2009 8:53 am Профил Галерия на потребителя WWW
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
Понеже време на пост е та...

"...Древен мъдрец е казал, че всеки носи дисаги, т.е. двойна торба. Едната виси отпред на гърдите му, а другата - отзад на гърба му. Предната била напълнена с чуждите грехове, а задната с неговите собствени. Като върви по пътя си, човекът има пред очите си само торбата напълнена с чуждите грехове, постоянно бърка в нея и през всичкото време се занимава с тях. Собствените си почти никога не вижда и твърде рядко се занимава с тях. Така се получава неправилно отношение към ближните и към самия себе си, което ни довежда до греха да осъждаме ближните си.

Грехът на осъждането е разпространен повече от всички други грехове. Осъждат се един друг близки, роднини приятели, колеги и т.н. А Господ Иисус Христос е казал: "Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мяра мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брата си, а гредата в своето око не усещаш? Или как ще кажеш брату си: Чакай, да извадя сламката от окото ти, а пък на в твоето око има греда. Лицемерецо, извади първо гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си." (Мат. 7:1-5)
От тези думи се вижда, защо нам не е позволено да съдим или осъждаме. Лекарят, който лекува другите, трябва сам да бъди напълно здрав, иначе ще стане разпространител на заразата.
Обикновено когато осъждаме някого е не да го похвалим, а да укорим, а това е често свързано със злоезичие. Който осъжда лесно се увлича, търси подходящи остри думи и нанася на жертвата си дълбоки душевни рани. С това той проявява жестокост, а свирепостта е свойство само на бесовете. Осъждането е неизбежно свързано с оклеветяване и лъжи, защото често, който е започнал да осъжда, за да усили "истинността" на своите думи неволно преувеличава, а нерядко измисля неверни неща.
Този който осъжда, става жертва и на един още по-богопротивен грях - гордостта. Осъждащия неволно прави сравнение между себе си и този, който съди, като уколявайки го и излагайки го иска себе си да покаже чист и праведен.
И тъй, ако осъждането е проява на гордост, надменност, жестокост, лъжа, клевета, злоезичие, то пита се: Какви могат да бъдат плодовете от такова действие?!? Та ние не спечелваме, този когото осъждаме, а го погубваме. А който погубва брата си, погубва и себе си...."

откъс със съкращение от "Духовни напътствия за покаяние и изповед" - Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Съб Мар 07, 2009 9:26 pm Профил Галерия на потребителя WWW
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: ПРАВОСЛАВИЕТО - слово, което ме изказва
"Да постим с пост приятен, на Господа благоугоден. Истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева, отлъчване от похотта, одумването, лъжата и клетвопрестъпването. Лишаването от всичко това е пост истински и благоприятен."

"който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел" (Рим. 14:3).


_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Сря Мар 11, 2009 3:27 pm Профил Галерия на потребителя
 [ 106 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 11  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov