Последно посещение: Нед Юни 25, 2017 12:39 am Галерия Галерия   Дата и час: Нед Юни 25, 2017 12:39 am




 [ 216 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 22  Следваща
По света, че и у нас или...Гъз път да види 
Автор Съобщение

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение По света, че и у нас или...Гъз път да види
Ако желаете да изпитате чувство, което отдавна не ви е завладявало, ако желаете да се потопите в магическия чар на миналото, посетете Ковачевица. Тук е друг свят, много различен от това което ни заобикаля. Ковачевица е райско кътче, сътворено от природата.
Село Ковачевица е разположено в поречието на река Канина (Кървава река), заобиколено с венец от високи рътове в югозападния дял на Родопите – Дъбраш.





Георги Христов е пътешественик с характер. Човек, който гледа с душата си. Смелчага, който търси неутъпкани пътеки. Водач, който може да ви покаже красотата на реалността, в която често се чувстваме объркани. Предлагаме ви материала му за Ковачевица

Тишина. Като че ли съм във вакуум. Не чувам нито трамваен звън, нито призрачни отгласи на бибитканията по булевардите. Осъзнавам, че съм далеч от града.
Тъмно е. Само слабата светлина по ръба на прозореца ми показва, че не съм в открития Космос.
Песен на птици и звънене на планинския поток ме събуждат от сладкия сън. Отварям очи. Сядам в леглото и се усмихвам.
Ставам. Поглеждам през прозореца. Очаквам слънчевите лъчи да пронижат свежия утринен въздух и да свидетелстват идването на деня. Излизам от стаята на дървения чардак. Отсреща слънцето рисува дантели по усмихнатият хълм. Наблизо кукурига петел. Носи се миризма на дим от комин. Планинският въздух казва осезателно здравей на белите ми дробове.






Радостно ми е. Винаги се чувствам така, когато съм в Ковачевица. Няма значение какво ми се случвало преди да дойда. Тук всичко остава като фон и оставам със себе си.
Отивам до кухнята да си направя чай. Взимам от билките, брани по поляните над селото и завирам носа си в буркана. Чакам да заври водата и се чудя коя посока да подхвана, защото наоколо има какво да се обикаля..
Сигурно ще тръгна към Козия камък. Толкова съм чувал за това древно свято място. По пътя натам мога да се отбия до Синия вир. Планинската река изсича пластики в гранитни и гнайсови скали.
Това място е феномен. Могат да минат много премествания на стрелката на часовника, докато не схванеш, че тук тя се движи обратно. Сякаш всеки момент ще навлезеш в друго измерение. По пътя към Козия камък те посреща “Старата жена”. Скала, която според посветените е фигурата на Богородица, която е защитавала българите, търсили убежище в планината от кървавите зверства на османските орди.

Продължаваш към тракийското светилище и косъмчетата на врата ти се изправят. След няколко минути пред теб е огромната скала. В нея са издълбани 120 еднакви по диаметър и дълбочина дупки. Ако задълбаем по темата, се оказва, че “дупките” са разположени в определени геометрични редове. Те са подобни на описаните в архео-астрономичестката литература, датирани от 3000 г. пр. Хр. в Европа, Русия и други. Древногръцкият философ и историк Херодот сочи именно Родопите за вероятното място на прочутия Дионисиев храм, светилище на тракийското племе беси. Възможно е тяхната астрономическа култура да е била толкова висока, че да е позволила изработване на “звездна карта” върху скалните повърхнини, дело на жреците на Дионисий Сабазий. От Козия камък гледката към “Каялийските скали” и Пиринските върхове на запад е по добра, от който и да е репортаж на телевизия Animal planet или Discovery.
Връщам се в кухнята на каменната къща от 18 век. Слагам билките в чая. Аромат на поляна залива чардака. Наливам си в голяма калена чаша. Излизам от кухнята. Взимам си стол и сядам до една от гредите на потона.
Топящият се сняг се е погрижил за перфектната гледка отсреща. Планински потоци тичат по скалите и блестят, огрени от слънцето. На места са като лъчи светлина, опасващи това магично място.
Слънцето вече е стигнало до първите къщи до реката. Сега бавно преминава по терасовидните ниви, после стига до горните къщи. Така вселенското сърце събужда цялото село.
Идва денят. Заглеждам тиклените покриви на каменните палати. Ковачевица е мястото, където усещаш ритмите на природната разумна хармония, защото къщите са вплетени в пейзажа по всички параграфи, а не вярвам някой да е правил градоустройствен план през 17 век. Визията е такава заради връзката с природата, която майсторите дюлгери са имали в не толкова далечни времена. През 20 век сякаш сме я загубили. Например с какво право някакъв мозък е нацвъкал панелни блокове на най-нелогични места из страната. Те изглеждат наистина сякаш някой неразумен е понахвърлял между другото издънките на соцстроителството тук там и е нямал и капка чувство за красота.
Слава Богу, че съществуват места като Ковачевица, където са живели гениални строители, потопени изцяло в ритмите на природата. И това си личи от мястото, което са избрали и от начина, по който са построили селото. За всеки камък може да се говори като за тухла в универсума. Изграждани са къщи крепости. Известно е, че в името на безопасността е можело да се стигне по покривите на къщите от долния край на селото до планината.
Гледам тиклените покриви, живописните комини, вдишвам от въздуха на вечността и на лицето ми се настанява една постоянна усмивка, която така и не слиза от устните ми дълго след като съм си тръгнал от тук. На моменти ми се струва, че изглежда глуповато, но не мога нищо да направя със себе си. Ходя и си се усмихвам. Така ми действа Ковачевица.
Изпивам чая и ставам. Слизам по дървените стълби към долния потон. Сядам на стана, докосвам го и затварям очи. Виждам тъмнокоса жена, която пее и тъче…
Отварям очи и ставам. Тръгвам към стръмните дървени стълби надолу към изхода. От къщата се излиза през голяма порта. Тя се отваря със специален механизъм – клепало.
Излизам. Хващам една от стръмните тесни улички. Те приличат повече на коридори. Все едно си в антрето в къщи, но всичко е от камък. Няма какво да ви описвам, трябва да се види с очите си за какво става въпрос тук.
Ранна утрин. Срещам стадо, което припка на паша. Смесвам се с козите. Кимвам на козаря и ми се ще и аз да съм коза и да тичкам към поляните над селото. След малко спирам да бъда коза и свивам от пътеката.
Древността на Ковачевица е овързана с много легенди. Миналото й е като разположението особено и многопластово. Говори се, че е била в каменно медната епоха център на древна цивилизация.
И за църквата има легенда. В нея прочут бръснар в султанския дворец от Ковачевица издейства разрешение за строителството. Лично подписано от владетеля на империята. Църквата е една от петте най-големи трикуполни базилики в България и са си я построили съвсем по ковачевски. Високо по стените са взидани прозорци. Те осветяват идеално вътрешността. Дървените полилеи и иконостасът са разкошни. Запазени са сцени от Стария завет – Сътворяването на света и Изгонването на Адам и Ева от Рая. На малко места из България се е запазила тази задължителна долна част в иконостаса.
Качвам се на камбанарията. Тя е строена незаконно и е завършена през 1900 година. Върху източната й страна е бил монтиран и първият часовник, който отмервал времето с удар на часовниковото чукче върху камбаните. Часовникът уви сега го няма, но гледката към селото е върховна. Вижда се всичко наоколо от птичи полет. То е нещо като усещане за свобода, но в същото време премесено с вътрешната тежест на нещата, които пречат на радостта в мен. Тук имам реално усещане какво се случва в душата ми всред тази тишина.
Продължавам да се усмихвам. Слизам от камбанарията и тръгвам към механа “При братята”.........................................................................................................................






Казват, че който посети веднъж Ковачевица или се връща отново, или си купува тук къща. Аз не съм ходила още там. Мои приятели вече ходиха два пъти напоследък и съжалявам, че последният път не ги придружих.
Все си мисля обаче че бих отишла. Дори си намерих тази къща, в която искам да преспя и сутринта да стана рано, да направя кафе и да изляза на чердака да го пия дълго с очи към тази гледка.




_________________
i`m gonna tell God everything


Пет Дек 19, 2008 6:02 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 6:42 pm
Мнения: 2661
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: По света, че и у нас или...Гъз път да види
Спомени лишни...
Ковачевци!
Преди много, много години едно малко хлапе бе на лагер там.
Първо да уточня, че нямам снимки от тогаз, за туй тази бяха любезно предоставено от.. нетЪ.
Чака ме тежък съдебен процес.
Но да не се отплесваме.
Годината е... божееее 1988.
Хлапето със сополив нос съм аз.
Другите не знам от де се взеха.
Видяхте ли ме?
Точно до каката с черната дългата черната къдрава дълга коса.
Дето се усмихва и не спира да ме гушка.
Да точно таз.
Аз кат казвам, че съм закърмен с любовта на жените не се шегувам.
Ех, да бях само мааалко, мааалко по-голям...
По-големите я целуваха.
Мен само ме гушкаше.
Точно така се роди в мен разгневения малък мъж.
Двайсет години по-късно, като един не толкова голям автор - Дюма, аз хвърлям моя поглед назад към таз месност със невидимата усмивка на черната дългата черната къдрава дълга коса застанала гальовно зад мен.




Малко сгушено градче.
Градче зарад Георги Димитров.
Иначе си е селце.




Християнско като всяко друго.




Дори понякога посещавано от Бог.




Червените керемиди на лагера впити като естествено продължение на зелената планина.




Малко е позапустяло.
Като, че ли Бог все пак си е тръгнал.




Обиден от соцреализма и неговите трудови хора.




Но хората са останали.
Заедно с огромните си гъзове.




Прилежните ученици... винаги са ни гледали само от страниците на списанията.
Всъщност винаги е тържествувала суматохата.
Само прашната надраскана тетрадка се е сменила с лаптоп.




Гасете лампите.
По този коридор някога са тракали моите стъпки заедно с усмивката на черната дългата черната къдрава дълга коса.




Сега усмивката я няма, само буца лой доволно се топи под слънчевите лъчи на Ковачевци.




Може би и тогава е било така.
И трябва просто да благодаря на зимата скрила този басеин.
Ах, къде е Рубенс да нарисува своите грации.




Да развее четка по танцувалните дупета и кълки, създавайки поредния си шедьовър.




От който на публиката напрао ше и паднат гащите.
Не!
Тя е много интелигентна.
Бъдеща майка... дори и жена.
Лаборант в БАН със 150 лева заплата и жажда за знания, откривателства и прогрес.




Напред науката е слънце!

_________________
:inlove: IN LOVE :inlove:


Пет Дек 19, 2008 6:07 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: По света, че и у нас или...Гъз път да види
За лойта ти казах вече. :)


Което ми напомни моето първо пътуване като самостоятелна личност. Малко неподходящо вероятно, но точно по трата част на заглавието на темата съм.
Бях втори клас и за първи път проявих желание да отида а лагер. Моите родители съответно не ми позволиха като за начало. Аз от своя стана ударих десетдневен бойкот, който се изрази в отказ от страна и зловещо мълчание. Десет дни бях непристъпна за всякакви емоции и ласки. Стоях в ъгъла на най-отдалечената стая и страдах като си представях какъв безкраен празник ще е за останалите, а единствено аз не мога да имам правото да отида. В крайна сметка баща ми даде съгласието си, (колко го обичах в този момент), натовариха ми багажа и отпраших на първото си пътуване у нас в ...Абланица. Верно ми беше трудно сега да си спомня къде точно е това. Оказа се, че съм била в Абланица, Ловешко. И аз като Хамлет реших да приложа снимков материал от гуглето, но като тръгнах да търся, първо попаднах на следното заглавие – 34-годишна психично болна се обеси в Абланица. Ееееееее, ама аман от такива заглавия вече. Напоследък чета само заглавията във вестниците и ми се приисква някой път да започна да списвам и аз. Онзи ден се забавлявах пак по този начин и попаднах на следното – Труп изскача от канавка. Ами, направо си го представих като в клип от филм на ужасите. Серия от Стивън Кинг. Както и да е. Споделях за първото си пътуване като отделен индивид. Отидох на лагер в Абланица и познах сърцето си. Когато се върнах имах вид на увяхнало мушкато. Класната казала на майка ми – Изплаших се, че това дете ще се разболее от тъга. Всъщност направих точно това – извоювах си заминаването само, за да разбера колко ми е непосилно да съм далеч от тези, които обичам. И в крайна сметка през цялото време гладувах и тъгувах. Това е споменът от първия ми лагер – усещане за липса и тъгата от нея. Ха, голям пътепис. Но Хамлет ми го припомни това. А ето и снимките, които намерих. Като се замисля сега, имала съм пълното основание да се чувствам на заточение. В буквалния смисъл а думата. Иначе обожавам да пътувам. Когато тръгна нанякъде, усещам как животът се влива във вените ми.
ето какво видях сега от Абланица :(




_________________
i`m gonna tell God everything


Пет Дек 19, 2008 9:13 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 9:18 pm
Мнения: 204
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: По света, че и у нас или...Гъз път да види
Мили мои , няма как да си спомня нещо друго по темата , освен големия прелом в съдбата ми ...
В четвърти клас за пети отидох на първия си лагер на море в село Равда ...Беше хубаво...

В деня, в който пулучих писмо от мама , че ранната круша е много хубава тази година , но

преминава вече...бях готова да си тръгна за дома...Толкова бях затъжена за моята мама и за

малкото си братче , на три годинки и половина...Не за ранната круша , а заради тях..

А в писмото мама пишеше , че са оставили две-три крушки за мен , като се върна от

Равда , да си хапна...

Така беше в деня на писмото...

На другият ден , като по поръчка , чичо Ангел , първа дружка на баща ми , се появи в Хасковсия

лагер , идвал бил до Несебър за части на колата , и защото оставали някакви си там 2-3 дена ,

защо да ме друсал автобуса в тия жеги , ама , толкова хубаво било в Хасково , и как с нетърпение

ме чакали всички деца на нашата улица и брояли дните даже , и как братовчетка ми от Пловдив

ни била на гости...Аз не чувах какво ми говори , радостта ми беше нечовешка , багажа ми се

се събра сам ...

Пътувахме цяла вечност в най-горещия ден в живота ми , колкото горещ , толкова щастлив , но само за

пет часа . времето на това гадно пътуване...Чичо Ангел ме водеше в Хасково да погреба моята мама...

Беше починала за един ден , кръвоизлив в мозъка , на 31 години...

И ето , вече 40 лета аз съумявам да живея някак бе моята мама .


Съб Дек 20, 2008 4:10 pm Профил

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: По света, че и у нас или...Гъз път да види
Ротация, това пътуване, което сподели, ме...удари. :(
кръвоизлизвна нощ...мразя го това.

съжалявам за спомена ти.

затова често казвам - Живот, понякога не те разбирам! :x

_________________
i`m gonna tell God everything


Съб Дек 20, 2008 5:31 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: По света, че и у нас или...Гъз път да види
а аз ходя тук на плаж понякога.
Бяла - Карадере - един от последните наистина диви плажове останали в България.
изненадах се, че открих снимки от "мои" места в нета
Местността Белите скали в последните години се прочува като едно от най-достъпните места за изследване на катаклизма сполетял Земята преди 65 млн. години - падането на иридиевия астероид унищожил динозаврите.
Преди няколко години намериха останки от динозавър на няколко км от къщата ни.












определено съм човек с вкус, нали? толкова ми липсва точно тази вечер това място.

ееееех, ей сега ми се приходи там, ама направо на момента.

_________________
i`m gonna tell God everything


Пет Яну 23, 2009 8:26 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: По света, че и у нас или...Гъз път да види
Аладжа манастир

Aладжа манастир е най-известният скален манастир по Българското Черноморие, една от многобройните скални монашески обители, съществували през ХIII - ХIV век. Тези уникални култови паметници се срещат масово върху една обширна територия, включваща Балканите и Близкия изток.

В историческата литература се е утвърдило мнението, че появата им е свързана с появата и разпространението на християнството - известно е, че пещерата е основен символ в най-важните християнски тайнства - Рождеството и Възкресението. Това обяснява присъствието на пещерните обители в бита и практиката на отшелниците и ранните монашески братства от IV - VI век, а скалните манастири от средновековния период се явяват продължители на тази традиция. Началото на системни проучвания на
манастира е поставено в края на миналия век от първите български археолози - братята Карел и Херминегилд (Хермин) Шкорпил.

Още в началото на века основаните от тях Варненско археологическо дружество и музей поемат грижата за неговото стопанисване и опазване. По инициатива на двамата братя през 1912 година Аладжа манастир е обявен за народна старина
. Аладжа манастир е сред малкото скални обители в българските земи, където отчетливо се разграничават основните помещения на общежитийния манастир - манастирски храм, параклис, църква за заупокойни молитви, крипта (гробница), кухня, трапезария, монашески килии и стопански помещения.

Те са разположени на две нива във висока почти 40 метра варовикова скала.
В най-западната част, на първо ниво, непосредствено до стълбището за посетители, е разположена манастирската църква. Направената сравнителна датировка на горния пласт от оскъдните стеноиси го отнася към ХIII - началото на ХIV век. От края на стълбата започва тесен коридор, в северната стена на който са запазени шест монашески килии. Те са били отделени една от друга и от коридора с дървени прегради.

В края на коридора се влиза в обширно помещение с неправилна форма. В северозападната му стена е издълбана неголяма полукръгла ниша. Малките отвори в средата на тавана свидетелстват, че тук е била използвана дървена преграда, която е разделяла помещението на две части. В западната половина (с нишата) е била кухнята (магерницата), а в източната - трапезарията. Оцелялата полукръгла абсида на източната стена и ориентацията изток-запад свидетелстват, че това е малка църква. Близостта й с разположената отдолу крипта (гробница) подсказва, че това е църква за заупокойни молитви. Църквата е изпълнявала още една - комуникативна функция.

От нея е започвала вита дървена стълба, която през коминообразен отвор е водела към параклиса на второ ниво.
Криптата (гробницата) е разположена в най-ниската част на първо ниво. Останките от зидана стена свидетелстват, че тя е била отделена от външния свят и входната площадка. Средновековната крипта е имала само три гроба. Малкият им брой дава основание да се предположи, че и в Аладжа манастир е съществувала широко разпространената практика от средновековните манастири костите на починалите монаси да бъдат изваждани след седемгодишен престой в гроба и след съответния ритуал да бъдат полагани в обща костница. Къде е костницата на скалния манастир, е неизвестно. Останалите два гроба са издълбани върху входната площадка и са от по-късно време, за което свидетелства откритият в единия от тях сребърен пръстен-печат от ХVIII век. Второто ниво на скалния манастир представлява само една по-голяма ниша, в източния край на която е разположен параклисът.

Това е единственото запазено зидано помещение в манастира и е било използвано за второстепенните, ежедневни църковни служби, докато в главната манастирска църква са били извършвани по-важните и празничните литургии. Поради трудния достъп, дължащ се на разположението на параклиса и рухването на дървената стълба от първо ниво още през Средновековието, тук са съхранени част от оригиналните средновековни стенописи. Най-добро е състоянието на композицията върху тавана, която представлява един от основните сюжети в християнството - Възнесение Христово. Стилът в изписването на отделните фигури, цветовата гама и орнаментацията дават възможност стенописите от параклиса да бъдат отнесени към ХIII - ХIV век, което със сигурност определя периода на разцвет на монашеската обител.


На около 800 метра в северозападна посока в гъстата растителност е скрита още една група пещери, разположени на три нива. Братята Шкорпил са ги нарекли "Катакомбите" по аналогия с култовите средища на ранните християнски общини на територията на Римската империя.
Най-добре запазено тук е второто ниво. То се състои от едно по-голямо помещение с неизяснено предназначение и до него - по-малко с пет гробни камери. На западната стена на по-голямото и на източната на по-малкото личат два врязани кръста от раннохристиянската епоха. Датировката им се прецизира от врязаните букви "алфа" и "омега" в долните междурамия. Смисълът им е: "Аз (Христос) съм първият и последният, началото и краят." На външната площадка на това ниво има още един гроб и неголям вход, който почти изцяло е затрупан от свляклата се скална маса. Останалите две нива представляват естествени пещери, които са били обитавани от монасите. Гробницата, двата врязани кръста и откритите находки, датирани към IV - VI век - фрагменти от керамика, монети на император Юстиниан I Велики (527 - 565 г.) и частите на една металическа кадилница - дават основание да се предположи, че Катакомбите са били обитавани през раннохристиянската епоха (IV - VI век). От същия период са и разположените източно от Аладжа манастир останки от раннохристиянска базилика, малко укрепление и няколко селища. Каква е връзката между трите групи паметници, разположени на малки разстояния една от друга, е неизвестно. Възможно е Катакомбите, базиликата, укреплението и селищата (а може би и пещерните помещения на самия Аладжа манастир) да са един от ранните християнски центрове по Черноморието от IV - VI век, за които споменава в летописите си известният византийски хронист - император Константин VII Багренородни (913 - 959 година).

В такъв случай средновековният скален манастир от ХIII - ХIV век се явява продължител на старата християнска традиция тук и заедно с Катакомбите са оформяли един по-голям монашески комплекс. След падането на България под османско владичество в края на ХIV век Аладжа манастир, подобно на много други български манастири, е бил изоставен. Местното християнско население обаче е продължило да почита и посещава това място и през годините на робството, за което свидетелства откритият в криптата сребърен пръстен-печат от ХVIII век.
Истинското християнско име на манастира не е известно. Названието "аладжа" е от персийско-турски произход и означава "пъстър, шарен". То вероятно се дължи на запазените до по-ново време стенописи от параклиса. В края на миналия век К. Шкорпил е записал едно предание, според което манастирът се е наричал "Свети Спас". Името произлиза от Христос - Спасител. Писмени сведения за Аладжа манастир и останалите паметници не са открити. Останали са само легендите за бродещи сред развалините призраци на монаси, горски божества и за безкрайни подземни лабиринти, криещи несметни съкровища, а може би и свидетелствата за миналото на това красиво и тайнствено място.

_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Мар 30, 2009 10:03 pm Профил Галерия на потребителя
Mermaid
Mermaid
Аватар

Регистриран на: Пон Дек 15, 2008 2:08 pm
Мнения: 3435
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: По света, че и у нас или...Гъз път да види
Хааа- ето къде трябваше да сложа снимките от Бяла...
Все бездумно ви разказвам тук...
Иска ми се, но дано наистина успея да ви разхождам понякога със спомените си.
Моите спомени са все хубави, ама толкова отдавнашни...
Аз от втори до последния клас не съм пропускала лагер или екскурзия,
вече дори не помня къде точно съм ходила на лагер, къде сме били на екскурзия...
Красива ни е страната, особено там, дето не се е намесила човешката ни ръка ;)


А днес идвам, защото ви бях обещала да дам линк към Палеонтологичен музей гр.Асеновград
дето ми отнесоха гъза миналата седмица :)
Надникнете и прочетете. Този малък, но забележителен музей е създаден с много любов.
Впечатляващ е скелета на Динотериума, намерен през 1965 г. при с. Езерово от Д.Ковачев не случайно на снимката в линка има и хора до него - да си представите размерите му.


но и всичко друго в галериите е ...
И тук Разгледайте част от експозицията

а край музея, по храстите, като че ли в палеонтологични раковинки пълзяха ей такива охлювчета

_________________
А оставиш ли се да те опитомят, ще те и изядат - каза Малкият принц. Иванчо (Кулеков)


Сря Май 06, 2009 12:59 am Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: По света, че и у нас или...Гъз път да види
рам ме е, дрийм, че чакам ти да донесеш картини от Бяла, но... :oops:
аз ще се реванширам тези дни с метеорите. :D

_________________
i`m gonna tell God everything


Чет Май 07, 2009 1:47 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: По света, че и у нас или...Гъз път да види



По някакъв странен път се озовах на едно място в спомените си, за което бях забравила от доста време. Нещо случайно ме наведе на мисълта за него. И си спомних всичко. И закопнях.
За особения въздух. За атмосферата на отминали времена. За ароматите на стари сладки. За тишината и приятния ромон на реката. За самата мен каквато бях, когато се връщах отново и отново там.
Карлови вари.



За сегашната слава на чешкия курортен град имат голям принос минералните извори на стария Карлсбад. Именно лековитата вода е привличала в миналото аристократите. Изворите са многобройни, водата е с различна температура, а градчето предлага почивка в красиви барокови вили. Затова се казва, че лечебната вода, природата и старинната архитектура са трите чудеса, които правят чешкия град Карлови Вари един от най-привлекателните курорти в света. Разположен е в живописната долина на река Тепла, сред зелен пояс от гори. И тук също има легенда - смята се, че бягащ от ловците елен завел германския император и чешки крал Карл IV до горещ минерален извор. Той останал изненадан от находката, събрал най-добрите учени да изследват извора. След това кралят дал на малкото тогава селище, наречено Вари (кипящ), привилегиите на кралски град и името си.


За мен е лично място и ще си остане такова.
Имам в спомените си забележителности като малкият магазин за бонбони в централната част на стария площад, втория мост на реката по пътя за хотела, сърничката горе, и вафлите, о, вафлите на Карлсбад!!! Направо съм луда по тях.








Известен е с Бехеровката си - ликьора, който вече 200 години е един от символите на Карлови Вари. Създал го е прочутият чешки фармацевт Йозеф Бехер.



Комбинацията от билки, подправки и ароматични масла е измислена от английския лекар д-р Фробрих Бехер и Йозеф Бехер, като последният сам поема производството на ликьора, действащ добре върху храносмилателната система. През 1807 г. той започва да продава горчивата течност на капки, а от 1810 г. – в половинлитрови бутилки. Тайната пропорция и билковото съдържание се предават от поколение на поколение, като "просветените" са винаги само двама. До ден днешен, и след като фабриката е купена от френската компания Pernod Ricard (трета в света по производство на дестилирани ликьори и вина), те влизат веднъж в седмицата в специална стая, където избират билки и ги поставят в алкохол. Полученият екстракт се смесва със захар и вода и след като престои два месеца в дъбови бъчви, е готов за консумиране - като лекарство, аперитив или част от коктейл.

Друго, което е впечатляващо е Колонадата – разположените чешми с минерална вода и начина, по който привечер се разхождат всички с по едно порцеланово бърдуче и си отпиват от водата. Никога не съм ходила в Хисаря, но имам две такива от баба ми, на които пише Хисаря. Може и сега да ги има там, не зная.



Имам за спомен две „каменни рози”. Мисля, че се получават от варовика на минералните извори там. Не мисля, а си е така. Не ми се става в момента, може би по-късно ще ги снимам и ще допълня.
И да допълня с малко инфо за околностите.
Околностите
Там има един манастир с изключителна библиотека, замъкът Локет, в миналото известен като ключа за Чешкото кралство. Първите сведения за селище на това място датират от 1234 г., а замъкът се свързва и с основаването на курортното селище Карлови Вари.

В началото на 19-и век замъкът бил преустроен в затвор. Подземието е запазено или по-скоро реставрирано във вида, в който го е използвала за мъчения Светата инквизиция. В катакомбите витаят призраците и звучат воплите на изтезаваните прелюбодейки, еретици и всякакви други престъпници, които на всичкото отгоре могат и да се видят като механични кукли с реални размери, разчекнати, дамгосвани, стискани в менгеме под контрола на доволно въртящи глави инквизитори. Доста...хмм.
За компенсация в замъка има истинска, действаща механа.
В другия замък наблизо - Бечов, може да видите истински кивот, златен, изработен перфектно и изложен в специална зала. Той съхранява мощите на Св. Мавриций и има много загадъчна и интересна история...

В това малко на вид място има всъщност много, много неща.

А аз имам много, много чувства спрямо него.

_________________
i`m gonna tell God everything


Чет Юни 04, 2009 1:56 pm Профил Галерия на потребителя
 [ 216 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 22  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov