Последно посещение: Съб Юни 24, 2017 5:35 am Галерия Галерия   Дата и час: Съб Юни 24, 2017 5:35 am




 [ 404 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 41  Следваща
В човешки дрехи 
Автор Съобщение

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение В човешки дрехи



Няма да чакам утре, за да отворя продължението. Днес е добър ден, за да изпреваря края. В момента всяка дума ми изглежда банална. Нямам никакви дарби. Имам единствения талант да чувствам.
Познавах едно момиче. Очите й изразяваха много неща. Бяха толкова изразителни, че не можеха да излъжат за чувствата й. Можеха да бъдат игриви, сияещи, и закачливи като на малко дете, изцяло погълнато от играта. Те можеха да бъдат...е, сега не мога да опиша цялата скала от настроения. Но в другата крайна точка на тази скала, те можеха да бъдат – да, трябва да си послужа с определението – като на животно, въпреки, че то не се покрива с истинската представа за тях и действителния им израз. Като водата в дълбок кладенец, не като на животно, съвсем други, дълбоки, нищо несъзнаващи, човек изпитваше чувството, че гледа очите на първото живо същество, където са събрани всички стремежи, всички желания, целият живот, трябва да употребя израза, безсрамно изразителни. Понякога си мислех: все едно избуяло тропическо цвете изведнъж да прогледне, така несъзнаващ, така спокоен, така съдбоносен беше погледът, който се взираше в мен.
Понякога те се помрачаваха от такава дълбока меланхолия, че внушаваха страх и едва се въздържах да не изкрещя.
В тези очи се таи странно чувство, което може да бъде предизвикано от едно име, от един предмет или от едно действие., от каквото и да е може би, нещо, което да бъде име, което виждаш всеки ден, можеш да прочетеш във вестника или да го произнасяш много пъти на ден. Но така както го виждаш или произнасяш, то изведнъж оживява. То достига до нещо, което отговаря, ти долавяш нещо, чувстваш нещо, за миг ти се струва, като че ли се отваря някаква завеса и пред тебе се разкрива един свят, където всяко нещо означава много, един нов свят, нещо мистично, то трепти в тебе, ти живееш – странно чувство. В него има нещо, което плаши, нещо, вдъхващо едновременно ужас и святост. То се усеща като блаженство и болка. Откъде идва то? Това е загадъчно, примамливо и ужасно – или не е ли примамливо и ужасно, че всичко, дори и най-малкото нещо крие загадки, за които нищо не можем да предположим.
Това чувство трае винаги само един миг. После всичко си остава по старому. Мистерията свършва, в тебе вече нищо не трепти, ти си както и преди обикновен, жив, смъртен човек и нека славим съдбата за това, иначе не би могъл да понесеш живота, би експлодирал.
Но понякога си мисля, че тя всеки ден изпитваше това чувство, затова и ще продължа да пиша тези редове.
Беше свръхчувствителна, непостоянна, изпълнена със страх и всевъзможни приумици. Разбира се, беше нервна, експанзивна натура. Изживяваше много тежко всяка стъпка напред. И всяко погрешно движение. Но с теб, беше щастлива.
Затова съм тук. За да не забравя. Обич.

_________________
i`m gonna tell God everything


Съб Дек 20, 2008 3:31 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: В човешки дрехи
Още един приятел умря.
Неочаквано. Без да ни подготви.
Тъй внезапно поникнаха жасмините
в очите му.
Не можа да издържи на
толкова премествания и промени.
Една сутрин отвори прозореца,
слънцето го блъсна в лицето и
остана да виси на перваза.
Верижката на врата
за последен път блесна
отчаяно на светлината.
Тялото още е там -
забравено знаме от голямо поражение!
- А ти, малка блуднице, защо плачеш?
За нашата смърт се грижат други.

_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Дек 22, 2008 9:20 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: В човешки дрехи
Дебели дъждовни облаци бяха надвиснали. От студения дъжд земята бе притъмняла и всичко наоколо изглеждаше като мрачен фон от картина на някой фламандски художник. Да, ето я отново тук.
Повдигна глава и загледана в тъмните облаци се замисли за това, което бе загубила в живота си. Безвъзвратно.
Спомни си онази поляна. Вятърът разклащаше върховете на тревите, а облаците се бяха скупчили. Небето беше толкова високо, че те заболяват очите да го гледаш. Полъх на вятър премина, разроши косата й и се шмугна в гората. Листата по клоните зашумоляха., а в далечината се разнесе кучешки лай. Толкова слаб и неясен сякаш идеше от отвъдното. Никакви други знаци. Нищо не стигаше до слуха им. Не срещнаха и никакъв човек. По пътя си говореха за Кладенеца.
Странно нещо е паметта! Там не обръщаше почти никакво внимание на гледката наоколо. Нито й се стори нещо особено, нито допускаше, че може и след години да я помни до най-малките подробности. Всъщност по онова време й беше все едно къде е. Мислеше за себе си, за мъжа, който вървеше до нея, за тях двамата, а после за други незначителни неща, само за да не им е самотно. Беше в състояние, когато каквото и да видеше, каквото и да почувстваше, всичко като бумеранг се връщаше към нея. Имаше и още нещо – обичаше и вярваше, че е обичана и това сякаш я беше омагьосало. Нямаше време да се оглежда наоколо.
Сега в съзнанието й изплува онази поляна. Съвсем отчетливо. Виждаше всичко толкова ясно, че й се струваше, протегне ли ръка ще го докосне. Но никаква човешка фигура не се мяркаше сред този пейзаж. Нямаше никой. Къде ли са изчезнали? Как е станало така? Кое ги разпиля? Къде е пропаднало всичко онова, което й се струваше толкова важно тогава – той, тя, каквато беше в него време, техния свят? Не може да види дори лицето му? Къде се е преместил за нова храна? В ръцете си държи само фон без човешки фигури?
Разбира се, ако се понапрегне и стегне сърцето си, започва да вижда лицето му. Студените ръце, косата му, белега, за който крие, навикът му да задава въпроси, чиито отговори не го интересуват, гласът, който много рядко протреперва – все едно говори от хълм, където духа силен вятър....Докато събира едно по едно тези парчета, изведнъж в съзнанието й изплува целия образ. Най-напред се откроява профила му. Може би защото обикновено се чувстваха един до друг. После той се обръща и се усмихва, навежда глава и започва да разказва нещо... но докато се появи пълният образ минава време. Времето се удължава бавно, като сянка в лъчите на отиващия си ден. Навярно не след дълго мракът на нощта ще погълне всичко. Да, със сигурност се отдалечава от мястото, където е била. Точно както се отдалечава от себе си, каквато бе преди. Само пейзажът отново и отново изплува в съзнанието като символична сцена от филм. И продължава упорито да атакува една част от мозъка й. Ей, събуди се! Та аз съм още тук! Събуди се! Събуди се и се осъзнай! Потърси причината, поради която съм още тук!...Боли. И при всеки удар се чува някакъв тъп звук. Но и той става все по-слаб. И всичко се случва безшумно.
Какво се разказваше тогава? А, да, за Кладенеца. Никой не знае дали наистина съществува. Може би е бил образ или символ във фантазията им или може би наистина е имало такова поверие сред местните хора. Не бяха го чували. Ала вече не можеше да си представи гората без него. Образът за този Кладенец, който не видя ни веднъж наяве се запечата в нея. Дори може да го опише как изглежда. Намира се горе зад поляната. Тревата изкусно прикрива широката почти метър дупка. Няма нито ограда, нито дори камък. Само зейналата паст на дупката. Дори да се надвесиш над него и да се взреш, пак не можеш да видиш нищо. Знае се само, че е страшно дълбок. Дори не смее да мисли. А вътре е тъмно като в рог.
Наистина е дълбок. Но никой не знае къде точно се намира. Сигурно е само че е тук някъде.
- не е ли опасно? – попита тя – такъв дълбок кладенец и никой да не знае къде се намира. Паднеш ли, нищо не можеш да сториш, така ли?
- точно така. И с тебе е свършено.
- Но не се е случвало, нали?
- Е, от време на време се случва. Веднъж на 2-3 години. Хората изчезват и колкото и да ги търсят не ги намират. По тези места казват – паднал в Кладенеца.
- Никак не е приятно. Може би просто се изнизват на пръсти и се присламчват край някой друг огън. Иначе е ужасно.
- Направо ужасно. Ако си счупиш врата и умреш веднага – добре. Но иначе.
- Само като си помисля и настръхвам. Някой трябва да го открие и да построи ограда.
- Никой обаче не може да го открие. Ето защо не се отклонявай от пътя си.
- Няма!
- Ти пък! Няма нищо страшно. Няма за какво да се безпокоиш. Ти никога няма да паднеш в него, дори да се луташ наоколо в тъмна нощ. А и аз, щом съм до теб, няма опасност да падна.
- Така ли?
- Така.
- Откъде знаеш?
- Знам. Аз просто знам. – каза го като стискаха здраво ръцете си. Известно време вървяха мълчаливо. – знам много добре, заради ей тези ръце. Няма никаква причина, просто го чувствам. Ето сега, като вървиш плътно до мен, въобще не те е страх. Нищо не би те уплашило, нито опасност, нито тъмнина.
- Тогава всичко е много просто. Да останем винаги така – ръка за ръка.
- Ами разбира се, виж колко сме умни.
В погледа й дълбоко някъде в зениците тъмночерната течност рисуваше странни водовъртежи.
По земята се валяха шишарки и хрускаха под обувките. Той тръгна напред и тя го следваше на 2-3 крачки.
- стой! Кладенецът може да е някъде тук – извика зад гърба му.
Той спря и се разсмя. Хвана я за ръката и дълго време вървяха така.
Направи още един опит да забие изкървавените пръсти в стените, чиито край над главата си не виждаше. И тогава падна още една буца пръст отгоре й. Дребничка. Но уцели лицето й. Отказа се да гледа кой хвърля земята на малки части. Седна на дъното. И толкова.

_________________
i`m gonna tell God everything


Вто Дек 23, 2008 3:47 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: В човешки дрехи
Моля те, не я гледай така!
Всичко това е разлято
от онази глупава пасата,
която ти също обичаш в ориза.
А въжето в ръцете й
е от ненужното вече хвърчило,
което лежи като ранено животно
в килера до входа.
И безумния скок от скалата
е зрънцето спортна изява,
в която духът й се мята.
Вятърът някак безшумно
понесе газта,
а тя просто заспа,
Не да търси забрава.
Ранната смяна бе
причина за това.
Слушай какво ти говоря!
Няма страшна реалност,
факти прости управляват света.
Какво ме попита?
А, да! Защо съм завита?
Изход намерих,
от който се крия...
Досаждаш ми вече
Просто те моля –
Не я гледай така!



Aug 27 2008

_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 28, 2008 1:33 am Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: В човешки дрехи
Извънсезонна съм сега.
По-грозна съм от
неочаквано попарена трева.
От вестник стар,
полуразложен във калта.
От прокъсана обява
със изтекъл срок.
От ненужен ключ,
изгубил своята врата.
Свивам се върху
студената земя.
Заравям пръсти в нея.
От моята последна топлина
ще вземат сила
спящи в нея семена
и в дългата студена зима
ще сънуват, че са
уханни, цъфнали цветя.







Sep 28 2008

_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 28, 2008 8:51 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: В човешки дрехи
Когато ме поведоха в първия ден,
за миг се учудих.
Но полумъртвото ми сърце изкрещя.
И разбрах – победата
малка ще бъде за тях,
ако аз не присъствам.
И послушно вървях.
Вечност в мене се вля.
Спрях на върха и погледнах към онази
долина под чуждо небе.

Ла иллаха ел лил аллах.

И гледката беше юмрук в моето лице.
Тънкият нож на мълвата
премина със кикот
през средата на моето сърце.
Свих се в черупка от мида.
Няма сила, която тази сила да спре.

В древна Арабия момичета често били погребвани живи до умрелите си бащи, изглежда това е било жертвоприношение към богините на племената...

Оттогава всяка нощ леглото ми е
„операциона маса,
където сънищата ме нарязват на парчета”.
В древна Арабия
човек би могъл да си спести
много неща...



Sep 29 2008

_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 28, 2008 8:53 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: В човешки дрехи
Всичко е притихнало.
Стоеше, без да помръдне.
Не мисли за нищо различно. Няма причина да мисли за нещо различно. Има причина да гледа трезво в стената. Случват се и такива неща понякога. Една случайност. Една серия от случайности. Обикновено и закономерно изглежда този случай по силата на дългата серия от случайности.
Не, това не беше най-лошото. По-красивият, по-веселият, по-ценният трябва да предизвиква омраза. Това е неизбежно. Но най-лошото е разкаянието - да гледаш как тези, които са се нахвърляли отгоре, които са клеветили, преследвали, обиждали, гонили, да ги гледаш как се разкайват, осъзнават жестокостта си, как пречистени стават по-добри хора за кратко време.
Това, ето това беше най-лошото, най-суровото.
Само празни, мимолетни мисли.

Sep 30 2008

_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 28, 2008 8:53 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: В човешки дрехи
ТЯЛОТО

Не може да разбере защо е кацнало тук като насекомо и защо все още се стреми да се освободи. Това недоумение не трае дълго и тялото отново се превръща повече в растение отколкото в нещо друго - сега напълно, защото вече не изпитва и болка в ръцете и краката. Нито пък умора, така разпънато би могло да остане завинаги, а и има усещането, че е тук откакто се помни. Силният мирис го е обгърнал като було, през което реалността изглежда неясна и много отдалечена. А и думата опасност загубва значението си, макар, че се е напъхало в мрежа, в мрежа, от която няма измъкване. Превъплащение, от което почти нищо не може да го изтръгне.
Тялото виси в мрежата от неестествени неща. Вкопчило се е в пречките над главата си. Конвулсира между четирите опорни точки - сякаше разпнато с лице към кръста. Два въображаеми цвята го гъделичкат по ноздрите и упойват нервната му система със своя зашеметяващ мирис. Усеща смътна болка и смътен порив да се отскубне, но капчица сила не му е останала. Нито посока. Мрежата, в която е попаднала рибата, се затяга, обричайки я на безизходица. Тялото долавя своето положение, без да разбира как може да излезе отнего. Губи всякаква представа за времето. Започва да ръми. Как така ръми от тавана? Дъждовните капки падат.
Някой отваря прозореца точно до него и друг - някъде встрани. Дебелият глас съобщава, че наистина вали и прибавя: " Отворете да влезе въздух, миризмата е много силна и упойваща."
Сега дъждът шурти наоколо. Това е водата. А тялото е рибата, уловена в мрежа от миризма. То усеща една дълбока, бездънна самота, каквато винаги бе подозирало, че има. Допускало бе също, че тя обгражда хората, пристяга ги като невидим обръч, но те се правят, че такъв няма, преструватсе, че не го усещат - от опасение, че са безпомощни. Безпомощно е и тялото, разпнато като ненужна вещ. И чак сега проумява смисъла на този аромат: не горест, не опасност, а самота. Така сигурно се чувства мухата, преди да се откаже да се мята в мрежата на паяка. Така сигурно се чувстват всички, на които не е останал никакъв изход.
Всички. Така поне разсъждава тялото, потиснато от бремето на своята изнемога. Вече не е растение. Нито риба. Нито размазаното куче на пътя на идване.А всички. Притежава всеобщото познание и за безкрайността, и за човешкото безсилие. Тялото възприема тази последна своя опитност като потвърждение на онова, което винаги трябва да е знаело: че най-напред е зашеметяващата замаяност, граничеща със страх - на тялото, а подир нея се въдворява безпределната самота - на чувствата.
И докато това прозрение го осенява, някъде на небето изплува луната. Вече не вали. Лунната светлина посребрява короните на дърветата.
Изтощено, тялото отмята главата си нагоре и за миг впрерва поглед право в небето, в отчайващо пустото небе,на което са забодени като карфици две звезди. Миг, в който то проумява колко слаб и уязвим е всъщност човекът в необятната цялост на вселената.
Дебелият глас се сгромолясва отгоре му като предпоследен удар. Безпокойство и раздразнение. Бегъл поглед с бълнуващи очи.
И най-сетне един по-продължителен поглед. Вик на тревога.
После пак гласове, оттекващи някъде отдалеко. Гласове съвсем, съвсем близо. Гласове над и около него. И въздух - въздух без мирис.
Въпроси, шепот, предпазливо шъткане.
И съзнанието бавно възвръща бистротата си, нагърчвайки се, за да намали мащаба, с който бе обхванало космическия океан, всички цветя, риби и води, до размерите на легло, в което едно тяло се съвзема с предчувствие за своята безизходица.



Oct 6 2008

_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 28, 2008 8:54 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: В човешки дрехи
Всеки ден убива нещо във мен.
Уморена съм вече от това
дълго умиране.
Неузнаваемо става сърцето ми,
сковано, по-малко
от грахово зърно.
През час се разделям
с твърди решения,
а те ме изпълват със
сладко горчивия дъх
на загнило сено,
додето пак бавно усещам
как нещо в мене убиват.
Утре като сянка пълзи и стеле
здрач над душата ми,
а додето аз губя и губя,
безкрайна любов ме раздира.
Всеки ден убива нещо във мен.

_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 28, 2008 8:56 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: В човешки дрехи



ход на пределите на мисълта
грация и лекота примесени с болка
следа от изкупление
сумрак който очертава някакви контури
върхове на пръсти
моите премръзнали пръсти
копнежен бронз, червено
но те не са в пейзажа
те съществуват в неизвестността
Бог не би допуснал
думите, преглътнати като сълзи
удар
тези малки удари
потръпване
немощният не отстъпва
част от наранена дума - о..би...
полъха на дъх раздвижва само тънките завеси
рози и кръв насищат цвета им
така далеч е стигнала
че всички стари думи
шептят наново...





Oct 11 2008

_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 28, 2008 8:57 pm Профил Галерия на потребителя
 [ 404 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 41  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov