Последно посещение: Сря Сеп 20, 2017 2:16 am Галерия Галерия   Дата и час: Сря Сеп 20, 2017 2:16 am




 [ 92 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 10  Следваща
Прозаична тема за сухарки и сухари 
Автор Съобщение
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Прозаична тема за сухарки и сухари
...



- Момичета, момичетаа... - успявам да привлека вниманието на двете си приятелки - погледнете в дясно, мъжът със светлия костюм, да да, високият с посребрелите слепоочия...
- Видяхме го... и какво за него - това е Бистра. С нея сме съученички и приятелки още от гимназията, а Вилма познавам от университета, бяхме съквартирантки в Студентски град и незнайно как стана, но трите сме почти неразделни в последните седем години и напук на всички твърдения за невъзможното приятелство между красиви жени, ние успяваме да доказваме обратното. Поне досега и поне на външен вид.
- Това е шефът ми - усещам, че го казвам с нещо като гордост.
- 'ми той е поне на четиридесет и пет - възкликва Вилма - бях останала с впечатление, че е млад... Тук отварям скобка, за да обясня, че Вилето(така и викаме) смята, че хората над четиридесет вече не стават за нищо друго, освен да размахват пръсти на по-младите и да точат лиги по стари спомени.
- Много си е готин той. Миме, и защо досега не си ми казала, че имаш такова съкровище за шеф - Бистра пък е на точно противоположно на Вилиното мнение и го доказва непрекъснато с непостоянните си връзки, но постоянно с над четиредесетгодишни мъже. - То младоците идея нямат как да накарат една жена да се почувства специална и единствена.
- Да бе, да - Вилма не пропуска да клъвне - затова ли ги сменяш като бикините си...?
- Прашки нося - прашки! - смее се Бистра - Миме, та какво казваше за шефа... жадни му били очите като те погледне, а? Ама и ти си една! Дай му някакъв нишан, че не ти е безразличен, пробвай... какво лошо може да стане? Най-лесно е да изчукаш мъж над петдесетака...
- Гад такава! Колко пъти да ти казвам, че мразя тази дума „чукане"? - смея се, но наистина ми е неприятно. Всъщност... не съм пуританка, даже никак... но така и не успях да приема, че интимността може да бъде наричана с думи, които я превръщат от нещо толкова човешко и носещо наслада, в нещо което всеки би оплюл и дамгосал и то в същия този момент, в който го върши. За мен така и си остана... не „чукане", а „любене" - А и съм семейна жена - вече поглеждам доста сериозно усмихнатата муцунка на Бис.
- Е и?! - Ох, милата ми тя... и като си семейна, да не си гърбава. Извини ме за клишето, ама ме ядоса това ти изречение...
Допиваме питиетата мълчешком. Не знам другите две за какво мислят, но аз определено прехвърлям в главата си всички колегиални срещи с господин Атанасов. Атанас Атанасов се казва. На около петдесет е... интересно, но наистина не знам на колко точно години е. Женен, с пораснали деца. Елегантен, строг, но справедлив шеф. Всички колеги и колежки го харесват... Напоследък е особен обаче, някак нервен и напрегнат... като че ли нещо не му достига... Какво ли? А и онзи ден улових погледа му върху себе си... не че не съм свикнала на мъжкото внимание, придружено със солидна доза желание, но... някак точно шефът... при това се и притесни като кръстосахме погледи за миг... знам, знам, че зелените ми очи могат да подлудяват, но... точно този мъж... май най-добре е да не си вкарвам разни сценарии в главата и без това едва се измъкнах от някакво глупаво влюбване в Интернет... но това е друга тема...
- Момичета, аз си тръгвам, че трябва да прибера детето от градината, а и... нещо ми се накриви капелата... ето тук пет лева за моята сметка... ще се чуем скоро, нали? Нали? - повтарям въпроса си защото и двете блуждаят всяка в своя си свят.
- Да, да... в събота викам да се съберем у дома - това е Вилма - научих една много добра рецепта за спагети, така че... елате ми на гости и си носете пиенето... Чао, Миме, и умната!
- И умната... - механично повтаря и Бис - чао, ще се чуем по алото да се разберем за часът на истината...
Напускам заведението и на път за спирката на трамвая виждам едно познато волво... шефът, а до него... вероятно съпругата. Изглежда красива жена, макар и на средна възраст... високо вирната брадичка, къса, подредена в прическа коса... толкова успявам да видя докато колата преминава край мен.
...
Днес ми е особен ден. Още от сутринта усещам, че нещо витае във въздуха, на пухкави розови талази... да, да... еротика някаква... вероятно от прекрасния слънчев ден, или от гледката в огледалото... за пръв път облякох новия си черен потник, който така добре очертава и показва гърдите ми... или от непрекъснатите погледи на шофьора-маршруткаджия в огледалото за обратно виждане, което дълго гласи така, че... като погледне в него, да вижда апетитния ми бюст... забелязах и завистливите погледи на няколко от редовно пътуващите жени по трасето... впрочем те всеки ден така си ме гледат... понякога си представям какви гнусни думи по отношение на мен им се въртят в главите... но това не ми пречи да им се усмихвам и да им кимам и на качване и на слизане от нашареното като цирков фургон возило... Не съм ви виновна аз, че сте си умрели в кожите! Ами стегнете се, вземете се в ръце и накарайте другите да ви завиждат. Овча история!
- Мария, имам кореспонденция на испански. Разбрах, че може да си ми от полза... би ли дошла в кабинета ми... - гласът ме стряска, тъкмо си припомнях сутрешното пътуване към офиса... Това е шефът и е дошъл на крака да ме извика при него... Че откога не ползва телефоните... но нямам много време за размисъл, защото вече съм тръгнала с него по коридора и тъкмо стигам до стъпалата, чувам:
- Мария, във фирмата има асансьор...
Аз знам, че има, господине, но вие не знаете за клаустрофобията ми - това не го казвам, защото цялото ми същество крещи от ужас. Вече сме в тясната кабина, няма въздух... няма достатъчно въз... о-о-о, само това не! - чувам неприятен стържещ звук и асансьорът спира между етажите. Краката ми не ме държат, а буцата в гърлото ми пречи да си поема дъх... мъжът до мен нещо говори, но не разбирам какво... усещам ръцете му по тялото ми, върху гръдния ми кош... парят като... какво?! По дяволите! Възбуждам се... усещам набъбването на гърдите си и горещата влага между краката си... отвръщам на ласките с ласка и... в следващия миг дясната ми ръка се опитва нервно да разкопчае колана на панталона му... става, не знам как, но успявам да сваля и ципа, после леко го дърпам надолу, той ми помага и вече ръката ми е на пулсиращата му мъжественост... още миг и усещам как потъва в мен, с лек удар, но внимателно и нежно... вече не успявам да задържа стона си, а оттук нататък единственото, което забелязвам, е перфектния синхрон на телата ни... пред затворените ми очи се преливат хилядите нюанси на споделеното удоволствие, а стоновете ми... най-вероятно се чуват отвън... така и не се научих да контролирам това, но пък съм забелязала, че мъжете още повече се възбуждат... последен удар и част от горещата лава облива вътрешната страна на бедрото ми, а другата се разплисква... върху полата.
Едвам си поемам дъх и от ужаса на затвореното пространство и от току-що изпитаната наслада. Доскоро не вярвах, че в стрес човек като че ли успява да излезе много по-бързо от черупката на задръжките си, а сексът е невероятно истински и първичен... Мъжът пред мен се опитва да ми помогне да оправя полата, потника и косата си и по доста непохватен начин да изтрие с кърпата си мокрото петно. Опитвам се да се извиня за... и аз не знам за какво, но конфузът е пълен, а отвън вече се чуват гласове, разбрали са, че има някой заседнал в асансьорът и че... това е шефът на фирмата с колежката... абе онази, Мария, дето никога не се качва в асансьора защото има клаустрофобия... Гласовете отвън изобщо не ме интересуват, единственото нещо, което мисля в момента е: По дяволите! Как можах? Как, по дяволите, можах да направя това... и то с шефа... глупачка, тъпа патица...
Но точно в този момент той ме притиска да себе си, чувствам как цялото му тяло вибрира, а пулсът му... чувствам топлината на тялото му през дрехите и още нещо чувствам, но... в момента не съм наясно какво е то...
Вратата на асансьора се отваря и аз излитам напред, следвана от шефа. Бързам към кабинета му, краката ми почти не ме слушат и не виждам никого около себе си докато не се настанявам върху заветното, спасително канапе.
- Не ти е добре, нали? - чувам гласът му като в просъница - най-добре ще е да си идеш... обади се на някой колега да те закара в къщи...
- Не, не... няма да ангажирам никого... ще си хвана маршрутката... - това не е моят глас, или поне в този момент не мога да го позная -Аз... аз...
- Върви, върви...
Ставам и напускам кабинета, и изобщо не ме интересува онова петно на полата ми, нито състрадателния поглед на Вера... изобщо не ми пука за нищо, защото току що направих нещо абсолютно непростимо. Нещо, което би зарадвало Бистра, но не и мен. Този мъж... този мъж... та това е шефът и аз най-вероятно съм поредната бройка от офиса... Искам едно единствено нещо! Да се прибера в къщи, да взема душ, за да отмия от себе си глупостта, която сътворих и...
- Качвай се, Мария, ще те откарам, искам да поговорим.
Сега чак забелязвам спрялото до мен волво и мъжът в него. Очите му... очите му не са с обичайния суров поглед. Той е мек и някак разнежен и умоляващ... ръцете на волана леко потреперват... Това е, О, Боже, това е влюбен мъж! Проклета да съм!... Но познавам кога един мъж е влюбен и кога само ме желае...


...


Този разказ е римейк на разказа "Ако знаехме отговорите" на Румен Митов. След като го написах, разбрах, че неговият разказ също е римейк на "Клаустрофобия" на Mili4ka.
Така че... приликите със събития и герои не са случайни. :)

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Вто Яну 06, 2009 4:04 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Вто Яну 06, 2009 1:38 pm
Мнения: 82
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
Абе аз доколкото се сетих, тази Мимето хич не е много "суха".....
Ама айде...
Приемаме, че е суха само в сухия период, а когато най не требе се овлажнява. :comeforakiss:


Вто Яну 06, 2009 4:52 pm Профил
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
ааааа, заглавието е такова, защото таки си пиша - прозаично(за банални неща) и сухарско(без много дипли от думи), както казва един познат: Баси, Нел, пишеш в телеграфен стил, но пък ми е кеф да те чета!! :D
А Мимето... оооо, тя изобщо не е суха. Напротив, напротив. Дай Боже, всекиму асансьорни неСполуки :D не-то го слагам за пуританите.

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Сря Яну 07, 2009 11:22 am Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
Минало-несвършило
Първа част


Последно поклащане и автобусът спира. Чува се нещо като въздишка на човек, на уморен човек или... Знам ли. Няма значение. Изчаквам няколкото други пътници. Не бързам за никъде. Дори и не знам защо отивам. Всъщност знам, но... не знам как ще бъда приета. Подчиних се на импулса и желанието си, а сега вече ме "стяга шапката". Да се изтърся така. Без покана. Без да знам сам ли е. Без да му се обадя предварително...
Преди три дни Бай Генчо, който наглежда къщата докато ни няма, се обади, че имало кражби в района. И нашата била ударена, но не липсвало нищо, поне на пръв поглед. Ей така, между другото, каза, че Павел се завърнал, бил си дошъл завинаги от Канада. Пресъхна ми гърлото и дори и не попитах сам ли е...
Сега отивам. Да. Да. Отивам да видя всичко ли е наред и да взема новите ключове. Е, това е за пред... всъщност отивам при Павел. Себе си не мога да излъжа, а и не искам... Така и не го прежалих тези петнадесет години. Така и не го забравих. Така и не спрях да го желая. Дали е минавал ден, без да мисля за него? Сигурно. Но са били малко дни, много малко от тези пет хиляди, четиристотин и осемдесет...
Усмихвам се. Представям си как ще застана пред него... И какво ще кажа? Затова не мислех досега, а и да мисля... няма значение. Всичко зависи от момента.
Пътят е доста изровен от проливните дъждове и токчетата ми се кривят. Сигурно съм смешна отстрани с елегантната си рокля и високите обувки. Неподходящо облечена и за обстановката и за времето... Исках да бъда красива, още като ме погледне за пръв път след толкова години. А крайният резултат е направо комичен... малините, драките и козичките, които спокойно хрупат тревичка и аз в резедавата си рокля с широко деколте, шала около главата, малката дамска чанта, която побира само ключовете ми, едно червило и телефона... и големият сак, побиращ цял гардероб... Не. Не нося толкова дрехи. В пътната чанта има джинси, два пуловера, бански, малко бельо и тоалетна чантичка... И кафе, от неговото и мое любимо - Костариканско кафе. Негово и мое... Интересно, но рядко се поставям на второ място.
Не съм забравила нито миг, изкаран с него. Да ми беше казал някой преди години, че ще обичам толкова много мъж... нямаше да повярвам. Мъжете идват и си отиват. И той си отиде. Мразех го. Толкова много го мразех... глупости, на търкалета. Сънувах го през ден. Но се бях примирила, че го няма вече, че няма да го видя повече. Беше толкова далече и не се обади нито веднъж...
Последен завой и виждам къщичката с двата бора и завързания хамак. По дяволите, хамакът наистина е там. Няма никой в него. Прозорчетата са отворени и белите перденца любопитно се оглеждат навън.
Сега вече дъхът ми наистина спира. Спирам и аз. Като закована. Дано не ме гледа отнякъде. Като тийнейджър на първа среща съм. Голяма жена... Поемам дълбоко въздух и...
- Я-я-я Русалка! - гласът идва откъм гърба ми!
Това си е гръм от ясно небе.
Обръщам се бавно и едва ли мога да докарам по-глуповато изражение на лицето си. Сега обаче ми се отдава лесно.
- Вървя след теб от мегдана... видях те още като слезе от автобуса. Рекох си... Синди Крауфорд... ама не! То било наше момиче... - смее се.
Мегданът... Не се е променил. Само малко, ама съвсем, съвсем мъничко. Посребрели слепоочия, няколко хоризонтални бръчки по челото. Иначе... иначе си е той - небрежно небръснат, половината тениска извън джинсите, боси крака...
По бузите и шията ми тръгва руменина. Хайде сега... Нали уж пораснах? Това свян ли е? Срам ли е? А съм казала нещо, а съм изхриптяла... ама няма накъде!
- И защо не се обади още на центъра? - О, не, това не е моят глас. Този е на Аманда Лиър.
- Няма ли да ми кажеш първо "Здравей", а после да почне конструктивната критика?
- Ами здрасти! Нещо ново... през последните петнадесет години? - сега пък съм иронична.
Вече е до мен. А аз... като трепетлика. Прегръща ме и ме задържа дълго, по-дълго, още по-дълго... ухае на здравец. И това не се е променило... вдишвам аромата му на пресекулки. Сърцето ми ще пръсне, ръцете ми... пускам сака на земята и обгръщам тялото му.
- Не се цупи. Беше приятно да вървя след теб и да те наблюдавам... трудно се пази равновесие по този терен, ама добрата новина е, че се справяш чудесно...
Винаги съм харесвала тази негова нежна арогантност. Иска ми се да се разсърдя, а не се получава. Не знам как го прави, но намира равновесието.
- Очаквах те!
- Мен?
- Не говоря ли с теб? А кой мислиш смени бравата на бараката? Бай Генчо ми намигна, когато ти каза, че съм се върнал... Вика: Павле, познавам жените... колената и се подкосиха като чу за теб!
- Дрън, дрън, ярина...
- Не се цупи де. Дай багажа, че наклонът е серт, знаеш...
- Защо не се обади? Нито веднъж!
- И да плачеш после месец...
- Значи хуманитарна причина?
- Значи...
Вече сме в дворчето. Всъщност... няма дворче, има само една стара портичка... без ограда. Минавам през портичката. Винаги така правя... ритуал ли? Не знам.
- Ще ти внеса чантата у дома или... мислиш да покривиш крака до бараката?
- Мисля да почина малко, после ще ида до нас.
- Може и да не ходиш - усмихва се - ключовете са тук и аз съм тук...
- Може и да не те искам...
- Не можеш да лъжеш, казвал ли съм ти го?
- Помня ли... беше отдавна - пак ирония, но ми куца нещо.
- Да не ти мутира гласът? Особено някак говориш...
Направо ми идва да го шамаросам...
- Не искаш ли първо да ме целунеш? Преди да стовариш ядосаните си юмручета по остарялата ми гърбина?
Има красива усмивка, палава и обезоръжаваща.
- Ще ида да нагледам Руска... а ти влез в къщи, на масата има дискове, пусни каквото ти хареса.
- Руска?
- Козичката... купих си я за другарче, да не съм сам...
Влизам в хладното антре, надясно е спалнята, наляво е... Сега това е спалнята. Ново легло с дърворезба, тоалетка, гардероб и масичка... Дисковете... Да. Тука са. Шопен, Бетовен, някакъв неизвестен, поне за мен. Сигурно е някое Канадско светило...
Усещам нежен полъх зад гърба си и ухание на здравец... Прегръща ме, както съм с гръб. Сърцето му препуска ли, препуска. Толкова е приятна тази прегръдка, толкова топла, нежна... Усещам, че натежавам, че се топя...
- Тази рокля е много красива... но...
- Ще бъде по-добре ако я няма! - казваме го двамата едновременно.
Петнадесет години...
Един миг...

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Чет Яну 08, 2009 2:07 pm Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
Минало-несвършило
Втора част


Отварям очите си.
Белите перденца на прозореца надничат любопитно навън. Чуват се чамове, ухае на току-що окосена трева, на кафе и на... любов. Протягам се доволно. Сама съм в широкото легло. Ръката ми неволно се плъзга по мястото, където допреди малко е било мъжкото тяло, още се усеща топлината му...
Каква нощ?! Нощ, която ме върна години назад и ми припомни за онази невероятна смесица от страст, нежност и откровеност. Нещо, което ми липсва отдавна, но не смея да го призная дори пред себе си. Оказа се, че годините не са заличили желанието, а опитът, който сме натрупали... си каза тежката дума. Ммммм... протягам се повторно.
Тялото ми трудно се подчинява на мисълта, че трябва да стана. Напипвам кутията с цигарите... По дяволите! Свършили са. Ставам, обличам първото попаднало пред очите ми - негова тениска, която стига почти до коленете ми, виждам отражението си в стъклото на прозореца и се усмихвам - като гаврош съм, рошава и дребничка в чуждата дреха. В сака имам друга кутия, всъщност още две, цигари. С нетърпение я разпечатвам, паля, вдишвам и издишвам шумно. Цигареният дим образува синкава мъгла около тялото ми. В кухничката, на малкото шкафче до печката има голяма млечна чаша кафе. Интересна е, има инкрустирани златни сърчица, вплетени едно в друго. Оглеждам се за друга такава. Няма.
Първата глътка кафе ме изважда от негата, в която се потопих още вчера следобед. Една неприятна мисъл ме кара да настръхна за миг... трябва да тръгвам след малко. Колко бързо летят броените часове! Несправедливо е!
В хладилника има няколко вида сирена, шунка, краве масло и разбира се (усмихвам се широко) и хлябът е тук. Няма промяна за тези петнадесет години. Всичко е подредено под конец, а всяка разпечатана вече опаковка е акуратно вакуумирана. Докато мисля това, натрупвам всичко, което ми трябва, в скута си и го стоварвам безразборно върху масата.
- Не си се променила. Хаосът около теб е пълен - гласът е нежен и закачлив, а тялото в рамката на вратата... О! Бог с бронзов тен и малка пластмасова кофичка в ръка. - Издоих козичката. Така ли ще го пием или да го кипна.
- Така. Отдавна не съм пила истинско мляко, още топло - аз... смутена съм от мисълта, че отново го желая. Този мъж винаги ме е разпалвал така, че дни наред не спирам да "горя"- аз... ще направя сандвичи.
- Не. Аз ще ги направя. Ти седни, изпий си кафето и си допуши цигарата, изгаснала е. А и... отвикнал съм жена да се грижи за мен.
Казва го и едновременно подрежда продуктите в права редица. Идва ми да изкрещя и да разбутам отново всичко, но вместо това въздъхвам, паля и сядам с подвити колена на стола точно срещу него.
- Ще тръгвам след малко - изтръсквам го ни в клин, ни в ръкав, но усещам, че гласът ми трепери, а една издайническа влага е на път да ми разруши имиджа на наглец, който се опитвам да докарам часове наред, още от пристигането си вчера.
- Щом трябва - промърморва го с такава хлад, че ми става студено, въпреки топлия летен въздух, който нахлува на нежни талази през отворения прозорец. - Купил съм от шунката, която обичаш. Е, поне прилича на нея, вече нищо не е същото.
- Това пък защо ми го казваш? Да подчертаеш още веднъж сигурността си, че ще дотърча при теб. Да ми кажеш, че съм абсолютно предсказуема?... - някакъв неприятен гняв се надига в гърдите ми.
- Щом така ти харесва да мислиш... няма да ти преча - ледено, без каквато и да било емоция ми казва мъжът, с когото правихме любов допреди няколко часа.
Гневът вече ме стяга в гърлото. Ама... сама съм си виновна. Не ме е канил тук, не ми се обади нито веднъж за тези петнадесет години, чух, че се е върнал и като разгонена кучка дотичах... какво искам? Да ми сваля звезди от небето ли, да ми каже, че ме обича и че не може да живее без мен... Глупачка! Седя срещу него и позволявам да се подиграва с мен!
Скачам от стола, гася гневно цигарата в кравето масло и излитам от стаята, придружена от изумения му поглед.
- Чакай, аз...
Не чувам нищо повече, с безумна бързина, препъвайки се в сака, се обличам, сресвам косата си с пръсти, поглеждам се в огледалото... Бледа съм, очите ми искрят от гняв, а болката в гърдите и гърлото ми ме карат да дишам на пресекулки. Изваждам кафето от сака, все пак за него го купих и го хвърлям върху леглото, награбвам сака, дамската чанта и очилата, които предния ден оставих на тоалетката до дисковете с музика и излизам. С периферното си зрение виждам, че е застанал с лице към коридора и като че ли се кани да ми каже нещо. Изсъсквам:
- Върви по дяволите! - и излитам от къщата, грубо тръшкайки тежката входна врата зад гърба си. Вече съм до малката портичка, която стои сама насред нищото... няма ограда, само тя е и... Точно в този момент няколко въпроса прорязват като бръснач гневния ми мозък: Защо видя нещата само от едната страна? Защо реши, че ти се подиграва? Та той те е чакал, надявал се, че ще дойдеш... Идиотко, какво правиш? Колко пъти ще повтаряш една и съща грешка? Колко?
Забивам на място, поемам дълбоко въздух и правя това, което най-рядко съм правила в този живот. Обръщам се. Той стои в рамката на входната врата и... плаче. Разстоянието е късо, виждам очите му...
Мъжът, който толкова години нито веднъж не ми каза, че ме обича... плаче и не крие сълзите си...
Със стон се втурвам обратно...

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Чет Яну 08, 2009 2:09 pm Профил Галерия на потребителя
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пет Яну 09, 2009 10:47 am
Мнения: 6067
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
Знаеш, че обожавам "Минало-несвършено", моето минало-несвършено...Сега го препрочитам по-спокойно, но когато го видях за първи път- просто плаках, и плаках, и плаках. Тихо. "Така е топло да съм част от него сутрин".

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Яну 14, 2009 1:16 pm Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
Избистряне на емоцията, Алба. :huglove:



По молба на Картър и с извинение към всички, които вече са чели разказите ми.



Последна възможност





Напоследък все Интернет - истории се разказват, накъдето и да се завъртиш все чуваш: Запознахме се в нет-а, от Нет-а се познаваме, Нет-а ни събра, Нет-а ни раздели... такива ми ти. Да се чудиш да плачеш, да се смееш ли? Няма лошо. Нет-ът си е начин на общуване, но... за това „но" друг път ще разказвам. Сега...
Когато влизам в нов форум, първо чета, проучвам начина на разговор, наблюдавам ник-овете, отделните групички, „черните овце", иначе казано не влитам като мушица в око, а бавно и внимателно опипвам почвата, после започвам да се включвам, но отново порцеланово, без напор, без рогачески маниери. Хем да ме забележат, хем да не предизвикам ревност, защото си я има! Пустата му форумна ревност и пустата му горделивост! Та... бавно и полекичка за има-няма три месеца станах част от новия форум и вече се чувствах доволно комфортно, тъй като плътните форумни редици плавно се бяха поразместили, за да ме приемат като част от тях. Тогава се появи той. Елегантен ник, леко предизвикателен аватар, премерена учтивост, нежна арогантност на моменти, стил, изисканост, финост... мъжът Интернет-мечта. Приеха го бързо, но само една част от тях, другите често апострофираха постовете му, а той с такова достойнство парираше, че... ден, след ден, пост след пост и започнах да усещам онова нещо... дето си бях обещала: „Никога повече!"
Никога, никога, ама... никога-то мина в забвение. Все по-често разменяхме любезности, минахме на лични, после скайп, после... се оказа, че сме от един град... и започнаха поканите за среща. Той предлага, аз намирам поводи да откажа. Но ще ви призная едно. Като минеха няколко дни без покана и аз изпадах почти в истерия... Ами сега! Отказал се явно, прогоних момчето, голяма съм патка, кърпа непоръбена и прочие... все в тази посока. От последното предложение бяха минали два месеца и вече дори не се самобичувах, а кроях план как елегантно да промуша идеята за среща, когато... един ден рано сутринта с тон, нетърпящ възражения той ми заяви, че ме чака вечерта в 19.00 пред „Ростов", имал рожден ден и това е последното предложение за среща. О-о-о, нямаше съпротива от моя страна, макар и да вкарах известна нотка раздразнителност поради лекото притискане, но я пуснах внимателно, обещах и разговорът приключи.
Голям ден, ви казвам. Извъртях се в офиса, минута по минута стрелках часовника, такова нетърпение не бе ме обземало от... май от момента на първата ми среща с момче, когато бях в осми клас. Колегата Стефан имаше рожден ден, черпи и уж се бяхме събрали на сладка приказка при него, а аз... все в часовника и все някъде напред-назад като затворник в каре. Кошмарни шест часа. Най-накрая свършиха и побягнах през глава към къщи, където вече ме чакаше Нинка. И как да не ме чака? Главата и бях надула с моята нет-среща, с трепетите, с... звънях и точно десет пъти, да не вземе да закъснее. Нинка е моделиер, много и приляга и прическа да направи, грим... доверявам и се на сто! Направих набързо по кафе докато изслушах предложението за тоалета ми, съгласих се, разбира се и побързах към банята, оставяйки едно нейно изречение недовършено, но това не притесни нито нея, нито мен. Знаем се от години, приятелка в лошо и добро, разбираме се с половин дума, а понякога висим на бутилка вино часове, непроизнясайки и една... Чудесна жена. Чудесна!
Последва великото прераждане на Пепеляшка. Защо казвам прераждане? Ами защото съм спортен тип, почти задължителните джинси, пуловер, ниски обувки и коса, която почти не познава гел, маша, преса, лек грим или повечето пъти без грим, а сега... Елегантната червена рокля, изпъната с пресата коса, тежък вечерен грим... Дори и огледалото остана доволно от крайния резултат. Не беше профили, анфас, домъкнах и другото огледало, за да видя и гръб, после пак профили, пак анфас, гръб, профили... като пумпал се въртях. Пощуряла Пепеляшка! Накрая обух пантофките, с десет сантиметров ток и излетях. Пролетях разстоянието до мястото на срещата безпаметно, безпаметно минах през лятната градина(беше октомври и вече не работеше), безпаметно почти се разминах с колегата Стефан, който... Който стоеше пред входа на ресторанта с великолепен букет от гладиоли и с такава очарователна усмивка, че... замръзнах, вперила поглед в него, отворила ей такива очи и ей такава уста... че спокойно можех да мина за участник във филм на ужасите. След няколкосекундно объркване, реших че греша в съмненията си, така де! Човекът рожден ден има и си посреща гостите... посреща си гос...тите с букет в ръцете...
Тогава произнесе ник-а ми, а аз и до ден днешен съм благодарна на първите си седем години, защото първичната ми реакция беше да го шамаросам там и точно в този момент.
- ти... т...и... как ммм...ооо...жа?! - толкова успях да изкарам като изречение.
- Опитах, ти знаеш, че опитах и в офиса. Предлагах ти толкова пъти да излезем, да се опознаем, да... опитах наистина! Не ми остана нищо друго, освен да пробвам знаменитото интернет-влюбване... виждах те, радвах ти се, чаках го този ден като...

Ето това е историята.
Чудя се как ще отговаряме, когато децета ни попитат: Мамо, тате, вие къде се запознахте?
- ... в нет-а...
Факт!

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Чет Яну 15, 2009 10:12 am Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
...




Бързам.

Уморена съм от работа, леко напрегната от предстоящата вечер. Ще имам гости. Обичам приятелските вечери, но днес като че ли нямам нужното настроение. Близо съм до банкомата на Окръжна болница. Трябва да дръпна някой лев, после хипермаркета, после салатите, ордьоврите... Не! Определено нямам настроение!
Виждам я отдалеч. Приседнала на оградата, обронила главица... Меднорусата и коса пада над очите й, не я повдига, отдалеч си личи, че малките й раменца са полегнали от непосилна болка.
Дали да се спра? Дали има нужда от помощ?
Напоследък често ми се случва да срещам ръмжене когато протегна ръката си. Като че ли хората съвсем загубиха вяра в ближния. Това не мога да го разбера, някои ме намразват само защото искам да помогна. Особено в Интернет. Вече започнах да си въобразявам, че съм нещо като магнит за хорската злоба. Като че ли чакат да се появя, за да изсипят върху мен това, което ревностно крият от другите - дребнавостта и злостта си. Е! Спестявам им някой и друг лев за психоаналитик, ако изобщо осъзнават, бе имат проблем. Едва ли...
Забивам на място пред нея. Вдига очите си. Красиви, гълъбовосиви, сухи очи. Има, има молба в тях.
- Мога ли да ти помогна с нещо... прости ми, че... имам дъщеря на твоите години...
Неочаквано се гушва в мен, прегръща ме с малките си, нежни ръчички и започва да плаче. С глас. Едно протяжно, мъчително "а-а-а-а-а" завърта сърцето ми на бързи обороти. Именно завърта. А си мисля, че съм го научила да стои на място, толкова години се мъча да го дресирам, че като изкрещя наум: Стой! На място! - и то да ме слуша като добро куче. Да, ама не! Не би!
Невъзможно е да спра и собствените си сълзи. Рукват като поток от уж сухите ми, весели очи. Притискам детското телце до себе си и толкова ми се иска да мога да отнема поне част от болката му, че... невъзможно е!
Поуспокоява се сякаш. Сълзите вършат своето. Лицето и придобива отново цвета на розова пъпка, очите и преминават от гълъбовосивото към тюркоазено зелено.
- Имаш прекрасни очи, дете! - не се въздържам да го кажа.
- Благодаря. - леко се усмихва. Притеснена е някак от близостта й с мен. Отръпва се почти срамежливо.
- Аз... Извинете ме... Натоварих ви... Аз...
- Недей! Направи това, от което имаше нужда.
Разказа ми.
Току-що загубила скъп човек. Баба си. Направила и мекички, бързала да ги занесе, че да не изстинат, а като влязла в болничната стая... "Моята бабка ми се усмихна, протегна ръка и... издъхна. За пръв път срещам Смъртта. И знаеш ли? Не беше страшна, но... много, много боли. Болиииии...!"
Звъни телефон. Нейният. Внимателно го вади, поглежда и вдига питащите си очи към мен:
- Мама е. Трябва да и кажа!
- Да. Но недей по телефона. Направи се, че не го чуваш и се прибери. Хайде да тръгваме.
Кимва леко с глава. Струва ми се пораснала за тези десетина минути.
Вървим. Мълчим.


Не бързам. За никъде не бързам!

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Чет Яну 29, 2009 11:04 am Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
Среща с миналото


-Наближаваме летище София. Моля пътниците да се приготвят за кацане!
Почувства как челюстите му неволно се стягат, пое дълбоко въздух и притвори очите си.

Беше преди две години. Участва със свой порект за спортна зала и макар да не го одобриха(струвал прекалено скъпо) го поканиха на международен симпозиум по новите технологии в архитектурата. Прие. Не беше се връщал в родината вече двадесет и пет години, а и болката по загубата на Мелани вместо да намалее, се увеличаваше с всеки изминал ден. Реши, че е крайно време да направи нещо различно от това да пие по цял ден и да се дави в самосъжаление. Пристигна в София със старите си спомени и нови надежди. Емоцията от стъпването на родна земя наистина го отдалечи за момент от нестихващата болка, беше му едновременно интересно от промените, едновременно малко тъжно, върна се позабравената носталгия, любопитството... На симпозиума се запозна с архитект Костов, който много се зарадва, че го вижда на живо, все пак едно от най-известните имена в Австралийската гилдия на архитектите беше неговото – Валери Кристофф. Сприятелиха се и някак естествено дойде поканата за кратка почивка след симпозиума.
Вилата на Коста Костов се намираше в едно малко, морско селце – Емона, все още недостигнато от грандиозното, грозно, бетонно строителство. Обитателите му, повечето от арт-средите, населяваха малки и средно големи вили, постороени всред кокетни дворчета, имаше и двадесетина местни. Беше тихо, прибоя на морето се чуваше и посред бял ден, съчетан с песента на хилядите пернати обитатели на нос Емине. Едно от първите неща, което направи Валери след настаняването си беше да пообиколи, да разгледа. Ухаеше му на трева и здравец, така помнеше България, с този аромат. Още първия ден я видя. Малка, дървена къщичка с огромна веранда, до която се стигаше по калдаръмена пътечка в арка от асми. Изглеждаше запустяло. На голямата дъбова порта висеше некролог на възрастна жена. Вилата беше в края на селото, към морето и в подножието на малък хълм със скоро ремонтиран параклис. Валери изкара почти целия ден там, вечерта сподели с домакина и семейството му какво е открил:
-Магия има там, Коста! Не ме пускаше да си тръгна.

- Вилата се продава – някак между другото каза Ирена, съпругата на архитекта – баба Иванка се спомина миналата година, а синът
ù имал дългове да плаща.

- Ти сериозно ли говориш? Казвайте бързо какво трябва да направя, искам да я купя. Така ще си имам своето магическо местенце в България и ще идвам тук винаги като реша да избягам от всичко и от всички – Валери беше повече от сериозен.
И стана. Покупко-продажбата беше извършена само за четири дни, заслугата беше изцяло на нашия герой, предложи цена, тройно по-висока от пазарната стойност на старата къща, пое всички разходи по пътуванията на собственика, прехвъргането... Валери беше обсебен от този дом, от уютната обстановка в трите малки стаи, от аромата на нафталин и старите, но запазени мебели, ръчно плетените на една кука пердета на малките прозорчета, лекото скърцане на душамето под тъканите пъстри черги, малкото дворче, обградено с дувар, покрит с бръшлян, старата изкривена круша, герана със студена, кристално чиста вода... Премести се веднага, след като получи ключовете. Искаше да остане сам, нуждаеше се от това повече от всичко друго на света в този момент.
Първата нощ не успя да заспи. Като на кадър пред очите му премина живота през тези двадесет и пет години, откакто напусна България. Емигрантският лагер, дългото пътуване до Австралия, първите трудни години в Сидни, графиките, които продаваше почти без пари, за да осигури хляба си и онзи ден, в който се сблъска с Мелани в парка. Скиците се разпиляха, извини се, наведе се да ги събере и тогава чу онзи приятен глас, който щеше да има щастието да слуша в следващите двадесет години:
- Кой нарисува това?
- Аз – беше смутен, представи се, каза и родината си, но не се надяваше да е известна на красивата дама, с която разговаряше. Оказа се, че се лъже. Мелани не само знаеше за България, но имаше няколко картини на млади български художници в галерията си. Сприятелиха се. Той и разказваше за страната си, тя за нейната... Някак естествено се ожениха в края на първата година от запознанството си за учудване на неговите и нейни познати и приятели. Мелани беше със седемнадесет години по-възрастна. Последваха онези двадесет години на щастие, на възход, на успехи. Завърши университет и се отдаде на мечтата си, проектираше сгради, фонтани, дори паркове...
После дойде и онзи ден. Чакаше Мелани да се върне от Холандия, беше купила няколко нови картини, беше щастлива от сделката и само повтаряше: Имай малко търпение, не ме питай, ще видиш!
Не ги видя.
Самолетът катастрофира някъде над Карпатите, никой не оцеля, а за Валери светът се срина, беше загубил единствения останал жив близък. В България нямаше роднини, беше отраснал по домовете и цяло чудо е, че не пропадна, че откриха таланта му и дори успя да се запише в художествената академия, но амбициите, желанието да опознае света, положението в родината му в онези години, го тласнаха да я напусне, използвайки участието си в една изложба на млади таланти в Гърция...
С пукването на утрото, Валери стана, свари си кафе, напълни малкия термос, взе скицника и излезе на поляната пред новия си дом, реши първо да се отбие в параклиса, да запали свещичка и после да потърси плажа, бяха му казали, че е на два километра от селцето, знаеше посоката.
Побутна тежката врата и слънчевата светлина влезе в храма. Мъжът се смути за миг. Там, в центъра стоеше фигура, облечена в тънка бяла рокля жена, която трепна при шума на отворената врата, обърна се и Валери видя едно съвършено съразмерно лице, бяла кожа, малък и леко вирнат нос, тюрокоазени очи, сочни устни с цвят на малина и всичко това увенчано с прекрасна тъмнокестенява коса, която се спускаше на вълни под крехките рамене. Беше на не повече от двадесет и пет.
- Добро утро – поздрави мъжът – надявам се, че не ви изплаших много.
- Не. Не много – устните ù се разтегнаха в лъчезарна усмивка – имате акцент!
- Да. Съжалявам, старая се, но дълги години не съм говорил български и...
- А! Нищо, моля мен да извините, беше глупаво да го казвам...
- Искате ли да продължим с извиненията отвън, имам прясно сварено кафе – Валери се учуди на лекотата, с която разговаряше с това непознато момиче, а и малко се стресна от усещането, че някога я е виждал, че я познава.
Повървяха десетина метра до една стара круша-дивачка, под която грижливи стопани бяха сковали две пейки и малка масичка. Мъжът сипа кафе, подаде чашата на спътницата си и каза:
- Ами... да се запознаем. Казвам се Валери.
- Валерия – младата жена отново лъчезарно се усмихна – нннне, не се шегувам! Наистина се казвам Валерия. А това какво е? Художник ли сте? Наистина ли сте художник? Защото... защото аз също рисувам, за това съм и тук, подготвям изложба и... трябваше ми малко усамотение... а мой бивш преподавател има вила в Емона... разприказвах се, залях ви с думи... такава съм! Ще съжалявате, че сте ме срещнал – и младата жена артистично намигна.
- Не и ако ми покажете картините си, не се тревожете не живея в България и няма да издам малките ви тайни преди изложбата, а и съм ценител.
- Първо да видя вашите скици, моля!
- Разбира се, но са вкъщи – Валери се засмя на това „вкъщи” - Вчера си купих малка вила тук и днес вече съм горд собственик. Елате, тя се вижда от тук, но истинската ù стойност е вътре, в дворчето, в малките стаички.

Валерия с удоволствие разгледа дома на своя нов познат, дълго се взира и в скиците му, като шепнеше: Гениално! Великолепно! После отказа любезната покана за обяд, но му предложи да рисуват двамата на открито следващия ден:
-
Знам едно местенцее, ще ви хареса, сигурна съм!
Така се занизаха дните. Рисуваха пейзажи, разхождаха се по хълмовете, в малката горичка, по плажа...
Една вечер, тъкмо когато изгряваше луната и Валери съзерцаваще небето от голямата си веранда, на портата се похлопа. Беше Валерия в ефирна резедава рокля, която показваше повече, отколкото прикриваше. Покани я в къщи, но беше забравил да скрие портрета, нейният, мислеше да ù го подари на раздяла, беше я рисувал в един от дните, но не ù позволи да го види. Забеляза го. Беше я нарисувал гола, макар и да не я беше виждал така. Не се смути. Усмихна му се закачливо, доближи до него и погали гърдите му, после начерта с връхчето на показалеца си някакъв знак на лявата му буза, надигна се на пръсти и нежно го целуна. За пръв път след смъртта на Мелани, Валери усети желание. Взе я в прегръдките и в следващите няколко часа я люби почти в безпаметие. Не беше се чувствал така години наред. Младото женско тяло се извивяше като змиорка под него, ръцете и правеха чудеса върху кожата на гърба му, устните ù го влудяваха. В тези няколко часа Валери забрави болката си, годините си... чувстваше се на двадесет, а жената до него отново и отново му се струваше нещо познато, нещо живяно и недоизживяно, нещо от миналото, което напираше да се върне!
Мария! Напомняше му Мария, първата му любов, момичето което се различаваше от всички други момичета. Момичето, което той изостави, не му достигна смелост в онази последна нощ, преди заминаването за Гърция да ù каже, да сподели намеренията си, не защото се страхуваше от предателство, а защото се боеше, че няма да издържи на болката ù, заминаваше и нямаше да се върне. Години наред помнеше очите ù на сбогуване, като че ли усещаше, но мълвеше: Чакам те, върви и си идвай по-бързо...
Младата жена до него спеше спокойно, равномерното и дишане прогони спомена му, прегърна я нежо и се унесе.
Събуди се, слънцето отдавна беше изгряло. Учуди се, толкова дълго не беше спал с месеци, протегна се доволно, мястото до него беше празно, но още не беше изстинало, имаше бележка: „Не се сърди, че няма закуска. Отивам до Варна да посрещна мама, ще ми гостува няколко дни и после заедно се прибираме в София. Ще я доведа следобед, тя живо се интересува от стари къщи. Нали може?”
- Може – Валери отговори на глас – разбира се, че може!
Целият ден чувстваше едно меко, тихо щастие, в късния следобед влезе в стаичката, която беше нещо като хол, да подреди малко за гостите. Видя ги през плетените перденца, отдалеч не се различаваха коя е майката, коя дъщерята, но с всеки изминат метър, тревогата на Валери нарастваше. Жената в бели джинси приличаше много на... на Мария! Това беше Мария! Животът беше оставил своите белези, но красотата ù... там не беше пипал, походката, начина по който държеше цигарата си, вървейки и пушейки... Валери се отдръпна от прозорчето, сърцето му биеше лудо, капчици пот оросиха челото му, стана му студено. Погледна се в огледалото. Зелените му очи... очите! Валерия имаше като неговите очи...
Довлече се до леглото и се сви на топка, гадеше му се.
На портата се чукаше и весел глас подвикваше: „Вал! Вааал! Ние сме.”
После стана тихо. Валери успя да набере телефона на Костов, който дотърча разтревожен, после с бясна скорост потегли към спешното във Варна. Стенокардия, предупредиха го, че следващият път може да е инфаркт.
Само след седмица летеше за Сидни, в София намери детективска кантора, човекът за четиридесет и осем часа успя да събере информацията по оскъдните данни, които му даде Валери, вероятността Валерия да е негова дъщеря беше огромна, Мария не се беше женила, детето носеше нейното име, рождената и дата някак добре падаше като резултат от онази последна нощ, преди заминаването за Гърция, двете живееха в малка кооперация в Лозенец. Не намери сили да отиде при тях, да разбере истината.
Когато се прибра опита да забрави, месеците минаваха, а споменът все по-силно и по-силно го притискаше. Получи втори пристъп, този път беше по-силен от първия или поне така му се стори, отново го предупредиха да внимава. Когато се прибра от болницата, вкъщи го посрещна Тами, която дълги години се грижеше за къщата. Дете на смесен брак, което бе запазило откровеността на аборигените. Гледа го дълго и рече:
-
Мистър Вал, откакто се върнахте от вашата държава... не сте на себе си. Какво се случи там, мистър Вал?
Махна с ръка, но жената продължи:
- Като ухапан от тайпан сте, Мистър Вал, разкажете на Тами. Може да ви олекне.
Разказа ù, плачеше накрая:
- Страхливец съм аз, Тами, голям страхливец. Избягах веднъж, не се обадих, не разбрах какво се е случвало, после това... това е позор, Тами, ами ако ми е дъщеря?
- Чакайте, чакайте, мистър Вал, не сте знаели, не е престъпление, но ако и сега бягате... да знаете, че миналото ще ви преследва, докото ви убие накрая. Помислете и отидете там, срещнете се с тях, това ви е единствения вариант, за да стигнете до някакъв покой...
И тръгна да излиза, но на вратата се спря и промълви много тихо:
- А и... Мистър Вал, мис Вал излиза, че е единствения ви наследник...

Сега идваше в София, за да се срещне с миналото си. Този път беше сигурен, че ще го направи!

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Пон Фев 02, 2009 3:33 pm Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
Паеля




Днес станах рано. Усетих енергията, която се извираше от мен на талази, погледнах се в огледалото и... онемях. Косата ми беше придобила онзи цвят на медна жица, който би подлудил всеки ром, ромка или ромче, а очите ми... о-о-о нефтените петна в Бургаския залив направо биха се пръснали от завист още преди намесата на еколозите.
Направих кафето и седнах да пиша.
Стих.
Обаче точно в този момент една мисъл спря ръката ми: "Момиче, за това си трябва "можене"!, изплува и съкровен спомен. Веднъж... чула, недочула мислите си, вместо "можене" разбрах Гложене. За малко повече от пет пари се озовах в Гложенската Света Обител. Няма лошо, но поовехтялата ми вектра преби цвят измежду луксозните возила пред манастира. То бе ем ве-та, то мерцедес-и, то ауди-та, то джееп-ове... Един беше толкова голям, че се почувствах като пигмей пред трикрилен гардероб... с надстройка. Както и да е. За да поразсея колата, я разходих из селцата, та да срещне някой закъсал москвич, понакичена лада или самозабравил се трабант, но... терапията не даде очаквания резултат. Два дни по-късно опелът влезе в... основен ремонт. А споменът за упоменатия ремонт и до ден днешен предизвиква нервни тикове у мен и Домашния майстор. Аз смигам с лявото, той с дясното око. Отплеснах се.
Ще пиша значи стих, но я няма Музата! Разбира се, грабвам телефона мой насущний и чакам да чуя онзи глас, който винаги ми напомня Шер, но с полутон или тон по-високо, зависи колко цигари е изпушила.

  • А-а-ахххх, о-о-оххх! Кажи, бейбииии!
  • Трябваш ми! Спешно!
  • О-о-ох, а-ахх, на легло съм, дарлинг! Уцелила си точната Муза, но не и точния момент! Нали разбираш? Любов... и тъй нататък. А ти не се излагай, драсни там едно хайййййй-куууууу, три реда са, бе джанъм!

И с такава страст ми затвори телефона, че чорапите на Домашния майстор щръкнаха.
Добре де! Няма проблем!
Миниатюра ще напиша!
За миниатюрите ползвам Муз. Един такъв добросърдечен, нежен и мъдър, че всеки път, когато е покрай мен, се гледам в огледалото, за да констатирам точната си възраст... Набирам неговия телефон и чакам смирено. Отсреща:

  • Ъ-ъ-ъх, ъ-ъ-ъх...
  • Запек ли?
  • Нннне, един сак се мъча да затворя.
  • Ще пътуваш някъде?
  • Нннне, стари спомени... Пролетно почистване... ще ги нося на битпазар.
  • Трябваш ми! Мислех да...
  • Ъ-ъ-ъх... ти избягвай да мислиш. Вреди ти... А и... Миличка, чакам Мъдрост. Нали разбираш? Любов... и тъй нататък.

Сега аз затворих телефона. С мъничко страст!
Добре де! Проблемът е никакъв!
Ща напиша разказ!
И точно навреме, защото в рамката на вратата (като тапа в бутилка луксозно вино) застана Тя - любимата ми Муза. Прозаична, както винаги, неглиже, горната част на лицето в сянка, но с добре оформени червени устенца и вирната брадичка... Скочих и като тирбушон я измъкнах от рамката, настаних я в единствения си удобен фотьойл (на другите им изпълзяха пружините) и вперих очаквателен поглед към нея.
А тя... с такова изражение ме фиксира, че бретонът ми щръкна като разгонен таралеж. Не че съм виждала разгонен таралеж, но този факт убягва и на бретона, та...

  • Трябваш ми! Ще пиша разказ!
  • Ами пиши, кой ти пречи? - и се прозя така, че видях амалгамената пломба на пети горен, дясно - Отбих се само да ти кажа, че имам среща. Нали разбираш? Любов... и тъй нататък.

Каза го и излетя като бяла, замаяна от щастие, птица (тук оставям на вас да си изберете каква точно птица бихте искали да видите в полет).
Сетих се! Паелята!
Но точно в този светъл миг телефонът изцвили (различни звукове слагам, че да разпознавам приятелчета, нали Сократ беше казал: "Говори ми да те видя", та...) Беше Кулинарната ми Муза. Дъвчейки спомена, че е заведена в някаква квартална кръчма и била влюбена в някой си Биг Мак.
- Нали разбираш? Любов... и тъй нататък.
Не ми остана нищо друго, освен да пия една студена вода. Хлорирана. Да смигна с лявото око, за което не ми трябва Муза, имам си нервен тик и да поизлеза, защото...
Нали разбирате?
Любов... и тъй нататък!

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Пон Фев 23, 2009 9:17 am Профил Галерия на потребителя
 [ 92 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 10  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov