Последно посещение: Чет Юни 29, 2017 11:05 am Галерия Галерия   Дата и час: Чет Юни 29, 2017 11:05 am




 [ 81 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 9  Следваща
Когато си мечтахме за поезия... 
Автор Съобщение
Аватар

Регистриран на: Пет Дек 19, 2008 4:40 pm
Мнения: 476
(View: Всички /В Темата)

Мнение Когато си мечтахме за поезия...
Първата и единствена точка







-да събудя детето

-да направя закуска
-да извадя дрехите от пералнята
-да простра
-документите!!!
- детската градина.Да говоря за тържеството

-Да занеса бялото яке на химическо
-Ботушите за токче
-10часа-счети
-обяд с Яна- за къщата на село-важно!
-да проверя в агенцията за нещата на Боян

- рожден ден майка Боян-да купя подарък

-15 часа – да звънна за парното-идиоти!

- да платя тока и водата

-Да напазарувам
-Да запиша час за зъболекар на Боян
-Да сготвя – ако знам какво
-Чиниите
-Да пусна пералня – бяло
Списъкът висеше на хладилника, прикрепен с магнитче във форма на сърце. Всяка вечер, след като приключеше рутинните си женски, майчински, съпружески и прочее задължения, Мира старателно се подготвяше за утрешния ден. Приготвяше дрехите на малката - на дивана в хола. Беше се научила да се облича, гледайки телевизия. Баща й недоволстваше и обвиняваше съпругата си, че създава вредни навици на детето, но Мира пропускаше упреците покрай ушите си. Имаше си една теория – момичетата трябва да бъдат поглезвани от време навреме. Но тази й възпитателна теория срещаше яростната съпротива на съпруга й:
- Що за дивотии?Глезла ще ми я правиш! Тя трябва да е мъжко момиче

Мъжките момичета стават слугини – отсичаше наум Мира. Самата тя знаеше, че не е точно така. Не точно. Почти. Цял живот е била мъжко момиче.

Баща й ги напуснал, когато тя била бебе и майка й така и не можа да понесе това.Все мрънкаше колко е труден животът без мъж, как мъжете са говеда и как Мира трябва да й бъде опора. Не раждай дъщеря – заричаше я майка й, поглеждайки я по начин, който изразяваше съжаление, че самата Мира е момиче. И Мира се стараеше да компенсира този факт.
Докато учеше в университета, работеше и подпомагаше семейния бюджет. Всъщност всичките пари, които печелеше, даваше за къщата и за майка си. Беше убедена, че егоизмът е порок и когато изпиташе желание да направи нещо за себе си, като например - да си купи някоя ужасно ненужна секси рокля - се намразваше. Свикна да се поставя на заден план. Всичко друго беше по-важно. Майка й обаче никога не беше доволна. Все въздишаше - ех, ако беше момче!
Мира обаче не беше момче и беше красива – средно висока, атлетична. Фигурата й излъчваше някаква необичайна смесица от крехкост и сила. Носеше гарвановочерната си коса късо подстригана, по момчешки. Прическата откриваше лицето й - бяло и нежно, с очи, които меняха цвета си , според дрехата. Самата тя не осъзнаваше красотата си. Определяше се като нормална, нищо особено, момиче като момиче. Обикновено. Понякога си мечтаеше да има дълга коса и мъжете да извръщат глава подире й, очаровани, но бързо пропъждаше тези лиготии от мислите си. Тя беше мъжко момиче. Мъжките момичета не са суетни - така си мислеше. Шарени очи имам, никакви - често се иронизираше, когато й правеха комплимент, че има интересни очи . А всъщност очите изразяваха скритата й същност - шарена, многоцветна, многолика.
Като истинско мъжко момиче, Мира умееше да смени котлона на стогодишната им печка, умееше да затегне пантите на провисналите олющени кухненски шкафове. Умееше да уплете пуловер. Дори в бояджийството я биваше. Едно лято купи две кутии латекс и пребоядиса стаята.Вярно, върху тапетите, но стана свежо и тя беше доволна от себе си.Чувстваше се горда дори. Майка й се прибра и огледа стаята критично:
- И защо не махна тапетите? момичешка ти работа…
Когато беше малка много я заболяваше, когато майка й казваше с упрек – момичешка ти работа. С възрастта се научи да я игнорира, донякъде. Вече не плачеше. Не се и усмихваше. Нямаше на какво. Дните й бяха предвидимо подредени.
Запозна се с Боян в института, където работеше като чертожничка. Не се влюби, хареса подредеността и сериозността. Изглеждаше точно като мъжа, създаден да бъде глава на семейство. Ожениха се бързо,без особени романтичности и емоционалности. Мира беше щастлива. Определяше се като щастлива. Имаше семейство, имаше свой собствен дом. Боян притежаваше гарсониера в един от крайните квартали, доста отдалечен от дома, в който остана майка й. Мира не изпита тъга.По-скоро облекчение. Вече не й се налагаше да бъде мъжа в семейството. Изпитваше удоволствие да се чувства слаба и зависима, неможеща.И Боян я възприе такава-слаба, зависеща и неможеща. Така и се отнасяше към нея. Първоначалната му нежност и внимание бяха заменени от рязкост и непрекъсната поучителност
- Картофите не се режат така - взимаше ножа и й показваше как точно да нареже картофите за мусаката.
- Дрехите не се простират така – хващаше блузата, която тя беше защипала на мястото, където ръкавите се съединяваха с останалата част, и я защипваше за краищата долу.В началото се опита да му обясни как памучните материи се размъкват така и как щипките оставят грозен отпечатък
- Майка ми цял живот е простирала така! Да не искаш да кажеш,че съм ходел размъкнат - отряза я Боян
Младата жена предпочиташе да му угоди, не желаеше спорове. Започна да готви, простира, мие,глади, подрежда, говори, така както желаеше мъжът в къщата. В крайна сметка тя се беше научила да бъде мъжко, но послушно момиче.
Когато им се роди дъщеря, Мира с умиление гледаше черните й, като маслинки, очички, тънките й, като иглички, пръстчета и усещаше как за пръв път в живота си изпитва любов. Силна и безпрекословна.
- Момиче…предпочитах момче – изсумтя Боян, надвесвайки се над малкия пашкул
- Момиче… - майка й, естествено, не беше доволна. Извърна очи от бебето като от прокажено.
Кръсти я Бояна, за да сближи баща и дъщеря. Мислеше си, че това е начинът да компенсира пола на детето. Но, вътрешно в себе си, се зарече – Бояна няма да повтори Мира. Бояна ще расте силна, но хитра, умна, но изискваща, можеща, но с претенции. Мира щеше да се постарае дъщеря й да бъде жена - истинска. И да се чувства жена винаги и навсякъде.От малка й говореше как е най-умната, най-хубавата, най-можещата. Убеждаваже детето,че няма нещо в живота, което не може да постигне. Обличаше я като кукла, задоволяваше всяко нейно желание. Изграждаше самочувствието й. Учудващо, как малката Бояна растеше сериозна и вглъбена. Вероятно все пак кръвта на майка й не можеше да бъде промита.
- Престани да я глезиш – скастряше Боян жена си – тя трябва да стане жена, а не някоя лигла, която мисли само за себе си.


- Какво-да я превърна в идеалната домакиня ли?- иронично го питаше тя
- Няма да е зле.Така ще има една в къщата, която да върши нещата, както трябва – с насмешка отговаряше той.



Мира беше приготвила дрехите на детето за другия ден.Свърши и с гладенето и грижливо закачи ризата на съпруга си на закачалката - Боян обичаше ризите му да нямат нито една гънка, а ръкавът задължително да е без ръб.
- дреха с ръбове- това е селяндурско - вероятно така го беше научила майка му.
Наля си чаша портокалов сок, взе листа и започна:
-да събудя детето
-да приготвя закуски-филийки с яйце и сирене

В този момент в стаята влезе петгодишната Бояна. Отдавна трябваше да е заспала...
- Защо не спиш, слънчице?- попита я, разтревожена, Мира
- Сънувах нещо и се събудих, и те нямаше – очичките на детето гледаха сънено-тревожно.
- Мама ей сега ще дойде –от известно време Мира спеше при дъшеря си, защото Боян твърдеше,че съпругата му много мърда в съня си и му пречи да спи. Тя с удоволствие използва този претекст да се премести в миниатюрната детска - бивша кухня. Не й пречеше да спи на пода, дори й харесваше.Постилаше два юргана- един върху друг- гледаше спящата си дъщеря и се унасяше, изпълнена със смисъл.
- Тати къде е?- детенцето огледа празния хол.
- На работа е, слънчице. Нашият тати много работи, за да може Бояна да има всичко, което си поиска – всъщност Мира нехаеше къде е съпругът й.Не беше глупава. Тази зачестили закъснения не бяха случайни.Когато се прибираше, далеч след края на работното си време, Боян избягваше погледа й.Смънкваше набързо някакво обяснение и обявяваше,че умира от глад.Мира не питаше,беше й безразлично, а и така имаше време за себе си,за дъщеря си и за мислите си.

- А ти какво пишеш?-детето гледаше листа и химикалката
- Мама прави списък на нещата, които трябва да свърши утре.
- Защо, мамо, не ги ли знаеш?-детето озадачено повдигна веждички,след което сънено разтърка очета с ръка

- За да не забравя –отговори Мира и наум продължи – да не забравя, че животът далече не се изчерпва с този списък и да те науча да го живееш истински.
- Хайде да лягаш , слънчице, мама ще дойде да те гушне и после ще продължи- прегърна детето, босите му крачета се обвиха около тялото на младата жена и тя почувства как я изпълва любов.
- Бояна трябва да бъде щастлива, трябва, на всяка цена! – това беше най-важното нещо от вътрешния списък на Мира – първа, последна и единствена точка.И беше убедена, че може да научи дъщеря си как да живее щастливо.
- Достатъчно е да не прилича на мен - видя отражението си в огромното огледало в коридора - едно застаряващо момиче с уморен поглед , разбъркана къса коса, подреден живот и разбъркани уморени мисли.Не се хареса, никак. Бояна щеше да се харесва, трябваше!Бояна нямаше да има списък, или може би щеше-на нещата, които е правила с удоволствие.


_________________
Това са моите принципи...Ако не ви харесват - имам и други


Последна промяна Beni на Пон Фев 16, 2009 3:39 pm, променена общо 2 пъти



Пон Фев 16, 2009 3:04 pm Профил
Mermaid
Mermaid
Аватар

Регистриран на: Пон Дек 15, 2008 2:08 pm
Мнения: 3435
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Когато си мечтахме за поезия...
Бени, Бени, защо ме разплакваш :goodbye:
и аз я пиша все тая първа, последна и единствена точка.

И се убеждавам непрекъснато, че не мога да науча децата как да живеят щастливо.
- Достатъчно е да не приличат на мен -


да! ама .... дали

или

...

{}

_________________
А оставиш ли се да те опитомят, ще те и изядат - каза Малкият принц. Иванчо (Кулеков)


Пон Фев 16, 2009 3:16 pm Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Когато си мечтахме за поезия...
Чаках и дочаках! :)
Оле!

Бенита, радвам се, че откриваш тема за прекрасните си разкази! {}

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Пон Фев 16, 2009 3:20 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Когато си мечтахме за поезия...
Просто не зная какво да кажа... а и не искам.
Бени, толкова те обичам!

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Пон Фев 16, 2009 8:42 pm Профил Галерия на потребителя WWW
Фурия
Аватар

Регистриран на: Сря Дек 17, 2008 3:07 pm
Мнения: 9496
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Когато си мечтахме за поезия...

Ще си седя съвсем тихо и ще те послушам Бенисима ....

_________________
ШИЛЕ ШЕРСКО!


Пон Фев 16, 2009 9:23 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Пет Дек 19, 2008 4:40 pm
Мнения: 476
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Когато си мечтахме за поезия...
момичета, ще продължа делничния цикъл
с





Аромат на спокойствие







Стоеше пред отворената врата на гардероба. Дрехите й висяха, подредени на закачалки, до неговите. Крачолите на любимия й панталон се бяха оплели в тъмносивия му костюм.
- Обичам дрехите ми да носят усещане за теб, не ми отнемай и тази частица от себе си - й казваше всеки път, когато Антоанета му предлагаше да купят гардероб с две части - за него и за нея.
- Мамо? – малката й дъщеря я наблюдаваше изпитателно от вратата на стаята
- Какво правиш, мамо?
- Какво…какво да правя – постара се гласът й да прозвучи нормално
- Не знам, очите ти, гледаш странно – момичето се взираше изпитателно в нея сякаш искаше да надникне дълбоко, дълбоко. Антоанета инстинктивно наведе клепки.
- Не закъсняваш ли за училище, миличка? – погледна часовника си,
но не видя нищо.Очите й се пълнеха със сълзите, които дъщеря й не трябваше да види. В никакъв случай.
Беше трудно, по-трудно, отколкото бе си мислила,че ще бъде
- Не, рано е…лошо ли ти е? – Лора продължаваше да гледа изпитателно майка си
Махни се, Излез, остави ме – Антоанета беше на ръба на истерията, идеше й да изкрещи. Трябваше, трябваше да го направи.Сама и сега. Вместо това преглътна напиращите думи и се опита да не се разплаче:
- Малко, малко ме боли главата…от времето е…би ли ме оставила за малко…моля!-гласът й наистина прозвуча умолително
- Добре, но ако има нещо ще ме извикаш, нали..да ти дам вода или хапче .Нали, мамо
- Да, да, разбира се…
Момичето излезе, а Антоанета се отпусна безпомощно на спалнята. Не можеше да го направи.
Искаше, но не можеше да си тръгне.


С Божидар бяха колеги.Работеха пета година заедно, когато се случи.
- Влюбих се в теб в мига, в който те видях – й каза той, галейки нежно косата й.-обичам те
- Не, не ме обичаш-Обичаш представата за мен - прошепна тя, увивайки се в завивката
- Искам завинаги да останем тук - прокара пръст по гръбнака й и Антоанета усети как я разтърсва желание
- Нали знаеш,че симпозиумът свършва утре, дори ти го закриваш? –те можа да пригрие нервната нотка в смеха си
Този симпозиум беше свършил преди десет години.След това последваха нови - симпозиуми, обучения, конференции, обеди, служебни вечери, работни уикенди. Връзката им се беше превърнала в паралелен живот. Дори не в паралелен, в основен.Антоанета прекарваше с Божидар повече време, отколкото със съпруга си и момичетата. Всъщност момичетата бяха вече почти жени.
Голямата - Жени, беше втори курс студентка в Икономическия, а малката беше вече на 17. Големи момичета със свой собствен живот.

- Ти не го обичаш ,обичаш мен , какво ти пречи ?– това беше нещото, което недоумяваше Божидар.
Искаше я в живота си изцяло, само за себе си.Не искаше тя да се прибира вечер и да ляга до друг, да споделя празниците с друг, тя беше само негова ..отдавна.
-Обичаш ме знам, усещам го в ръцете ти, по устните ти, в мълчанието, чета го в очите - и прокарваше пръст по гръбнака й,бавно и нежно, наслаждавайки се на усещането за потрепващо женско тяло, излъчващо отдаване.

Антоанета избърса лицето си с първата попаднала й блуза. Лъхна я аромат на лято.

Малки бунгала в забутано селце, някъде на юг.Малката Лора току що е проходила, Жени тича около бунгалото, а дребосъчето с патешки стъпки се опитва да й подражава.Пада.От коляното й луква кръв
- тати, тати, тати , бои! –тати целува малкото коленце и Лора грейва в усмивка
- тати въшебник, мамо, тати въшебник !

На екскурзия в Египет са. Кайро
, лудница, в нещо ,наречено МОЛ, 10- годишната Жени изчезва.
Антоанета полудява от притеснение.Тати поставя мама и малката Лора на една пейка и час по-късно се връща с обляната в сълзи Женя.
- мамо, татко е вълшебник ! Някак си разбра къде съм и ме намери, спаси ме ! – в очите на детето грее обожание
- как ме намери ,тате?
- Послушах сърцето си, миличко, то ме доведе при теб

Годишнината от сватбата, 15 –тата. Антоанета е малко закъсняла. Божидар, за пореден, път я е убеждавал, че е време да избере.Тича към къщи, сърцето й се раздира на две. Апартаментът е тъмен.
- Слава Богу, не са се прибрали още – мисли си, усещайки, че по лицето й е изписана изневярата и в очите й прозира другият.Тялото й потръпва от спомена за скорошните ласки. Не днес, не и днес...
Отключва.
Изненадаааааа!!!!!!! – стаята е пълна с най-близките й хора - Инес, най-добрата й приятелка още от детските години , Петя –съседката, с която пие неделното си кафе, брат й Иво и съпругата му, майка й, момичетата, Женя е с приятеля си-симпатично момче и много сериозно. И цялата къща е в цветя
- Ти си вълшебник – проронва се от устата й,когато среща усмихнатите очи на съпруга си
- Не, аз съм щастливец! – прегръща я той, слагайки пръст на устните й.

В болницата е, предстои й операция.Затваря очи и вижда как животът я
напуска. Пръстите на ръцете й се вледеняват от страх, трепери.
- Всичко ще бъде наред, мила, всичко, аз съм се погрижил, нали знаеш –вълшебник съм – гали косите й и приятна топлина и спокойствие я обземат. Знае, че няма страшно, че всичко ще мине и отмине.
Чувства се сигурна и жива.

Антоанета остави блузата до себе си и решително взе мобилния си. Набра един номер и зачака .Очите й излъчваха решителност

- Мамо,може ли….- момичето подаде личицето си в процепа на вратата
- След малко, Лора, трябва да проведа един много важен разговор и после съм твоя
- По-добре си?-въпросът съдържаше отговора
- Определено – отговори Антоанета и направи знак на детето да я остави сама


- Здравей, аз съм.Всичко свърши .
- Чудесно, Тони, чакам те, имам изненада за теб
- Не, Божидаре, не ме разбра, всичко между нас свърши.Ти беше прав, отдавна трябваше да избера и го направих.Благодаря ти!

Не го изчака да каже, каквото и да било.Знаеше,че не може да понесе болката на разкъсването. Не и повече. Утре просто щеше да отиде и да подаде молба за напускане. Никога не беше късно да започне отначало да живее живота, който имаше. Дано да не беше късно…

_________________
Това са моите принципи...Ако не ви харесват - имам и други


Вто Фев 17, 2009 12:40 pm Профил
Аватар

Регистриран на: Пет Дек 19, 2008 4:40 pm
Мнения: 476
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Когато си мечтахме за поезия...
Гнилите плодове на апатията

Горчеше. Трябваше да отиде до бара, за да си сложи захар. Откакто отказа цигарите, Кирил се забеляза, че пие кафето си невъобразимо сладко. Ива имаше навика да отпива глътка, минавайки покрай него:
- Пфу, отвратително е – сбръчка възголемичкия си нос – нали знаеш, че захарта е бялата смърт?
Кирил дори не я чу.Ако я беше чул най-вероятно щеше да се усмихне иронично, но наум. Външно отдавна вече не се усмихваше.
Разбъркваше кафето бавно и методично, докато погледът му се рееше през прозореца. Строежът вече закриваше гледката му към Витоша.Тази гледка бе едно от предимствата да живееш на 14-ия етаж. Другото беше-безплатния фитнес.Така наричаше редовното катерене пешком, защото по традиция от години асансьорът им през ден, през два се разваляше. Беше му свикнал. Беше свикнал и на мрънкането на Ива
- Омръзна ми!Писна ми! Не мога повече! Без крака останах !Идиоти! – гласът й ставаше пискливо-пресекулчест и докато говореше двойната й брадичка леко се подрусваше.
Кирил не я гледаше в тези моменти, защото гледката на подрусващата се брадичка го отвращаваше.
- Кво мрънкаш ма, краво.Ще ти заслабне дебелия задник, ще ти заслабне. Бутовете ще ти изтънеят и сланините ще ти се стопят ако качиш някой и друг етаж – изричаше, отново наум, след което му ставаше криво от самия него си , отиваше до Ива и съчувствено я целуваше по бузата. Тази им церемонийка, придобила през времето някаква ритуалност, докарваше на лицето на съпругата му нещо, приличащо на доволство.А, в интерес на истината трябва да се отбележи, че Ива рядко беше доволна от нещо или от някого.
Не беше доволна и от новия блок, който започнаха да строят в градинката долу, на има-няма пет метра от техния.
- Ще ни скапят гледката , ще ни скапят – изписка тя, когато видя започването на изкопните работи – трябва да направим нещо, Кириле, трябва да ги спрем, Кириле! - Имаше вбесяващия навик да повтаря думите.
- Нали знаеш, сега се строи ниско, не бой се. Да му мислят тия до 5-ия – Кирил беше спокоен мъж, дори леко апатичен. Не обичаше конфликтите от никакво естество.Било то лични, семейни, професионални, социални. Винаги успяваше да намери за себе си предтекст да не се ядоса.
Да, обаче сега, шест месеца по-късно, скелетът на новата сграда се издигаше почти досами края на прозореца му. И нямаше да спре до там.Оказа се, че новостроящото се не е жилищна сграда, както мислеха вначалото, а бизнес-сграда, от така модерния напоследък многоетажен тип. Някои съседи дори казваха, че щяло да бъде първият небостъргач в София. Кирил не вярваше много-много чак небостъргач да вдигнат в бившата им градинка, ама знае ли човек. Във всеки случай вече кафето му щеше да е, освен без цигара и без Витоша.
- Кирилеееееееееееееееееееееее! – писъкът продра реещите му се мисли. Ръката му, механично въртяща лъжичката из чашата, потрепна и капки кафе отхвръкнаха върху сивата му жилетка.
- Ки-ри-леее, Ки-ри-леееее – извивките на гласа на Ива предизвикаха мрачни асоциации и Кирил набързо се отправи по посока на виковете.
Намери я посредата на детската стая. В дясната си ръка държеше дънките на големия им син-Марио.
В лявата - нещо, което в първия момент мъжът не разпозна.
- Виж, Виж, Виииииж! – обвинително-истерично жена му набута нещото под носа на Кирил
- Презерватив – констативно, някак си на себе си ,произнесе бащата на притежателя на презерватива.
- Само това ли ще кажеш? Презерватив? Само тоова ли ще кажеш?!!! – продължи да изригва вулканът в халат- само това ли?-двойната брадичка обещаваше всеки момент да се затресе в истеричен рев.
Явно от него се очакваше да говори по същество. Не му се обсъждаха тези теми точно сега. Единственото желание, което имаше беше да се върне при чашата с вече сладко кафе и последните остатъци от изглед към планината. Какво да й каже? Че Марио е на 17 и?-Ива прекрасно знаеше този факт, все пак тя го беше родила…май. Че вече не е дете? Вероятно щеше да му отговори, че след като ходи на училище и не е пълнолетен, следователно е дете. Или може би трябваше да й каже, че той, Кирил, купи първият пакет презервативи на сина им.

Спомни си как преди две години го втресе в работата и реши да се прибере. Отключи и влезе.Не помнеше дали е влязъл тихо или не, във всеки случай и да е било тихо не е било преднамерено. Вратата беше заключена и Кирил, мислейки,че в апартамента няма никого, метна якето си на закачалката и директно се запъти към спалнята.Там, на родителската спалня, Марио "оправяше" учителката си по английски. Усърдно и шумно. При спомена Кирил се усмихна


- Смешно ли ти е? Смешнооооооооо? – Ива вече се тресеше, приседнала на ръба на неоправеното легло.
Не, не му беше смешно. Гордо му стана като ги видя. Изниза се тихо, почти на пръсти и излезе.
Синът му беше голям, синът му не приличаше на него.Синът му взимаше от живота това, което искаше. Кирил се почувства доволен. Една от мечтите му беше момчетата му да не наследят неговата плахост и нерешителност..Тези си две черти на характера си Кирил ненавиждаше дори повече от биреното си шкембенце. На другия ден купи пакет презервативи с дъх на ягода/беше чувал от отраканите си колежки, че са много секси/и с леко неудобство привика Марио в кухнята за разговор по мъжки. Естествено, разговор в точния смисъл на думата, не се получи, но пък баща и син станаха някак си по-близки. Марио вече не се отнасяше към него с онова пренебрежение , което крещеше-старец изтъркан, кво разбиаш ти, ъ! Споделяха някакво взаимно одобрение, което Ива не би разбрала в никакъв случай. Реакцията й в момента го потвърждаваше. Гумичката в пликче се беше превърнала в център на личната й драма. Майката-хранителка не можеше да приеме логичната действителност, а истеризираше възмъжаването на сина си, като някакъв вид духовно падение. Кирил чудесно знаеше как се чувства тя в този момент.Тя, за която сексът освен за продължаване на рода, друга функция нямаше. Секс за удоволствие-пфу! Ива НЕ употребяваше.
Като я гледаше, така сломена и тресяща се, у Кирил се надигна една добре позната злоба. Прииска му се да я унижи.Да й каже, че е тъпа патица, която не само не разбира детето си , не разбира него самия, не разбира живота, не разбира от секс, а бе не разбира нищо.Искаше му се да й кресне, че вместо да реве над контрацептивите на Марио, да вземе да научи къде се слагат
, защото скоро и да иска, няма да има с кой да ги ползва. Искаше му се, но естествено замълча. Не се харесваше, когато такива мисли му минаваха през главата.Той не беше такъв.Не беше лошо момче, не беше лош мъж, не беше лош съпруг. Не беше...
Сълзите се стичаха по изкривеното от мъка и разочарование лице на жена му, а той стоеше, гледаше я и си мислеше за пропиления си живот. Мислеше си, че трябваше да е като Марио – да награби съученичката си Милена, с която подготвяха заедно реферати по история и която изпълваше нощите му и слиповете му в гимназията.Трябваше да награби Ася, приятелката на сестра си, която по детски невинно му се умилкваше всеки път, когато оставаше да преспи у тях.Трябваше да награби Ивета, колежката, на която пишеше курсовите работи и която все го питаше с какво да му се отблагодари.Трябваше…а той все смънкваше –а, няма нищо! Трябваше!
- Трябва да говориш с него!Да му забраниш! Да му за-бра-ниш! Чу л -ли?! Чу ли?! Ки-ри-ле, ти слушаш ли ме изобщо? Става въпрос за ЖИВОТА на нашия син, Кириле, за бъдещето му!!!
Ок си беше животът на техния син и бъдещето си му беше ок.Какво става с моето минало обаче и с нашето бъдеще? – това беше въпросът, който в този момент назряваше у Кирил. Всъщност едва ли точно в този момент назряваше, по-скоро това беше моментът, в който гнилите му плодове капеха по пода на детската стая, маскирани в сълзите на жената , която….Която той сам си бе избрал.
- Ще поговоря се Марио, разбира се, успокой се, всичко ще е наред! – и я целуна ритуално по бузата, запътвайки се към кафето и Витоша. Кирил не обичаше конфликтите.Стъпваше внимателно, за да не размаже някой гнил плод на пода на детската. Презервативът, с дъх на ягоди, почиваше доволно в джоба му. Щеше да го употреби. Скоро.Някой ден.Може би. Дано.Непременно.


_________________
Това са моите принципи...Ако не ви харесват - имам и други


Чет Фев 19, 2009 11:18 am Профил

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Когато си мечтахме за поезия...
още като пусна първия си разказ, Бени, и всички се скупчихме на килима. аз като едно леко забавено същество, реших да отложа обаждането си. искам обаче да кажа следното - понякога четем и мълчим. това не означава, че не разсъждаваме. напротив, тръгват мисли, спомени, асоциации, правим корекции според собствените си преживявания, поправяме развръзката или основните данни. нерядко премълчаваме нещата. не ги говорим. често защото не искаме да чуят всичко, което си мислим. или да не чуем какво точно мислим. аз лично винаги се вълнувам и превъртам всяко нещо по много пъти. често съм от тези, които казват този въпрос ще го премълча, за да не изтърва нещо ненужно. но съм винаги тук и чета. :D


харесва ми как разказваш. аз се крия зад метафори винаги. сигурно затова сядам зад останалите. за да не ме пита някой нещо после.



....

замириса ми на ягоди. обичам.

впрочем сега като се замисля - ароматът на ягоди винаги ми стои някак по-вкусен от самия плод.

_________________
i`m gonna tell God everything


Чет Фев 19, 2009 4:30 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Пет Дек 19, 2008 4:40 pm
Мнения: 476
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Когато си мечтахме за поезия...
Ракли, знаеш ли - и при мен е същото с ягодите.Апоматът ме насища, вкусът ме разочарова

_________________
Това са моите принципи...Ако не ви харесват - имам и други


Пет Фев 20, 2009 9:55 am Профил
Аватар

Регистриран на: Пет Дек 19, 2008 4:40 pm
Мнения: 476
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Когато си мечтахме за поезия...
Приказка за съвременни Пепеляшки





Мъжът отсреща я фиксира.Чувства погледа му като лепкава слуз и леко потръпва. Ново, непознато усещане, странно. Усмихва се,след което отпива бавно от чашата и баавно облизва горната си устна. Подсъзнателно усеща как мъжът отсреща се напряга, дори вижда как една вена отляво на врата му започва да пулсира. Марта притваря очи и дълбоко вдишва цигарения дим. За миг да се закашля, но успява да сподави дращенето в гърлото. С лявата си ръка върти почти празната чаша. Стъклото вече се е затоплило от допира на пръстите й, затоплили са се и мислите й, доскоро безпомощно самотни.

- Смотанячка, я се виж на какво приличаш – съскаше Стоян два часа по-рано.
Както обикновено беше закъснял и както обикновено Марта искаше обяснение
- Къде ходиш, кажи? Друга ли има?- гласът й звучеше безпомощно
- И да има какво?- не й остана длъжен този път Стоян –какво като има?
- Как какво, ами аз…ами ние…какво се случи
- Случи се това, че пи писна от теб! Разбираш ли - омръзна ми, безразлична си ми, никаква – гласът му беше ледено-равен и думите се забиваха като кинжали в душата на Марта
-Ако обичаш махни ми се от главата и не ме занимавай, моля ти се
- Но..аз…какво направих, какво не направих? – Марта не проумяваше с какво е породила тази омраза
- Имаш огледало, хОди се виж – процеди Стоян, сядайки пред компютъра- хОди се виж – за нищо не ставаш вече.
- Ти ще кажеш – започна да възвръща самообладанието си Марта – знаеш ли колко мъже…
- Колко мъже какво? Изпотрябвала си им, айде пробвай се да те видим, смотла, сметка ще ми държи тя – и с категоричен жест сложи слушалките на ушите си.
Марта застана пред огромното огледало в антрето.Отсреща я гледаше жена с увяхнала коса небрежно хваната в конска опашка, невзрачен сив анцунг , очи плувнали в сълзи и рамене, приведени под тежестта на безразличието.
Коя е тази, Дяволе!? Жената отсреща беше непозната и толкова безлична, че на Марта й се прищя да метне близкостоящата ваза по огледалото.


И ето я -сега седеше в приглушената тъмнина на някакъв бар , отпиваше от поредното питие и се опитваше да избяха от онази в огледалото.
- Господинът черпи – барманът я извади от размислите й, сервирайки поредната чаша Джак.
Марта вдигна поглед и видя, че мъжът отсреща беше станал и се приближаваше към стола й. Инстинктивно направи жест да подръпне роклята си, разкриваща почти изцяло стройните й бедра, но се овладя .
След като се нарева, извади от гардероба една къса секси рокля, която беше купила уж за вечери на бурни страсти, но тъй като такива вечери отдавна нямаше, така и не я беше обличала.Напъга с в нея,разреса косата си и изхвръкна от къщи, кресвайки на мъжа си - ти ще видиш!Стоян така и не я чу, нали беше със слушалки на ушите.
- Здравей – гласът на непознатият беше леко дрезгав, а погледът му я опипваше откровено.
Марта не отговори, само повдигна вежди.
- Една толкова красива жена не бива да пие сама– изобщо не си губеше времето в заобикалки
- И Защо? – Марта влезе в неговия тон
-Защото това би било проява на върховна несправедливост към мъжката половина от човечеството –сякаш правеше опит да се шегува мъжът
Марта го огледа, без да прикрива погледа си. Беше средно висок, някъде към метър и седемдесет, косата му беше почнала да оредява на темето, явно поради това я носеше толкова късо постригана. Тялото му беше стегнато и трудно можеше да определи възрастта му. Някъде около четирдесет, плюс минус, каза си тя.Не че това имаше някакво значение.
- Може ли все пак да седна?-мъжът посочи празният стол до нея
- Барът не е мой, така че сядай където ти е удобно-беше чувала подобна фраза в някакъв филм,в който героинята удавяше в алкохол разочарованието си от поредната неудачна връзка
- Лош ден, а? – каза мъжът, сядайки на бар-столчето – позната история
- И защо така реши? – Марта не искаше да звучи грубо, но така й се получаваше
- Ами нямаш вид на жена, която ходи сама по барове. –констатира мъжът
- А на каква имам вид? – Марта започна да съжалява,че се е впуснала в този разговор
- На жена, която е загубила себе си – простичко отговори непознатият, докато запалваше цигарата си
- Може ли една цигара, че моите свършиха?
Мъжът й подаде кутия с непозната марка:
- Заповядай, но не цигара ти е нужна, ти не пушиш…
- Ти какво, да не си някаква шибана мъжка врачка? – определено не можеше да владее думите си
Мъжът само се усмихна и не каза нищо.
- Какво, седна при мен,за да ми правиш психоанализа ли?Ако исках психоанализа нямаше да дойда тук, а щях да звънна на чичко Фройд. Айде сиктир от разбирачи!
- Не, не, ти не си такава …мъжът я гледаше право в очите. Погледът му беше ясносин, неестествено син дори, и странно контрастираше с цялостната му леко безлична визия.
- Добре де, каква съм? То се е видяло, че явно ме разбираш по-добре, отколкото аз самата се разбирам – иронията обаче не можа да заглуши треперенето на гласа й
- Искаш ли да ти покажа каква си? – гласът му звучеше сериозен
Някакво странно предчувствие премина през сетивата й и жената с трепереща ръка поднесе чашата с уиски към устните си, но не отпи,само докасна течността.
- Искаш ли да ти покажа каква си ?-повтори мъжът
- Искам-изплъзна се от устните й-О ,да, искам.По дяволите, каква съм!???
- Добре, но трябва да те предупредя – след като се видиш, после никога няма да можеш да бъдеш друга, ще бъдеш такава,к аквато се видиш и само такава.А ще се видиш такава, каквато си в действителност. Помисли добре дали искаш точно това!
Марта усети как любопитството взима надмощие над тежкото предчувствие, което я беше обхванало.
В този момент мъжът стана и тръгна-без дума, без знак. Марта го последва.
Мъжът мина покрай сепаретата към дъното на бара, там непосредствено зад купчина каси от безалкохолно странникът натисна стената и тя се отвори. Заизкачваха се по вити метални стълби и се озоваха на таванско помещение, прилично на хамбар.Нямаше прозорци.Подът беше постлан с нещо меко.Марта не виждаше какво,защото светлината беше толкова мъждива, че едва различаваше силуета пред себе си. Следваше го механично,сякаш някаква сила, независеща от нея, ръководеше действията й. В един момент пред нея се ширна поляна, пълна със слънчогледи.
През слънчогледите тичаше босо момиченце, в ръката си държеше хвърчило
- аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад – пееше момиченцето, а русата му коса се сливаше с цветовете на цветята.
Изведнъж пред него се появи вълк
- Червена шапчице, къде отиваш?
Момичето се засмя звънко, откъсна един слънчоглед и погали с него козината на вълка. Едва докоснала го и вълкът се превърна в момче
- Ти ме спаси, бях пленник на приказка с лош край, как да ти се отблагодаря?
- Бъди себе си - му каза момичето, продължавайки да пее- аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад
В следващия миг гъста гора смени поляната със слънчогледи. Млада жена, с късо постригана руса коса, беше приседнала до дънера на огромен дъб и плачеше.Сълзите се търкаляха по бялата блуза и оставяха мокри петна.
Защо плачеш? – гласът идваше отникъде.Младата жена стана и се огледа, да - определено идваше отникъде.
- Кой си ти - попита тя през сълзи, взирайки се в гората
Аз съм твоят път - отговори й гласът отникъде- намери ме!Намери меее…Намери мее…
Мее…Намерииии…Ти си вятър…
Младата жена последва гласа и след малко се озова пред две къщи. Едната беше огромна - същински замък. Висока стена я ограждаше.Стената беше инкрустирана с диаманти.От двете й страни се издигаха кули, които хвърляха златни отблясъци.Приличаше на недостъпна вълшебна крепост.
Другата беше малка къщичка с дървена ограда, боядисана в различни цветове.Виждаше се дворът й - целият в цветя.Между цветята бълбукаха шадравани. А досами пътеката, в дясно, имаше езерце,пълно с разноцветни рибки.
Две кучета се боричкаха радостно, размахвайки опашка , а едно петле-ветропоказател леко покимваше с перчем.
На портата на замъка висеше табела:
” Всякаква ценност тук е скрита и в загадъчност обвита.Щом прекрачиш тези двери златна клетка ще намериш”
Младата жена , водена от любопитство, понечи да отвори огромната врата на замъка, когато до нея достигна гласът на петлето :
“ ку-ку-ри-гу, ку.кури-гу, ако искаш отвори го, но да знаеш- нашата къща всичко във любов превръща. Помисли , помисли, чак тогава отвори, кукуригу-ри-гу-рии”.

Картината се смени с картина на спалня. На огромно легло, покрито със завивка на розови цветя лежеше прекрасна жена.Русата й коса се беше разпиляла по възглавницата, а слънчевите лъчи, промъкнали се зад фините пердета от розов тюл, се заплитаха в къдриците й. До леглото стоеше порасналото момче-вълк и пееше:
- ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад...ти си вятър, ти си слънце, ти си моят ангел свят… На двора две кучета се боричкаха, размахвайки опашки доволно.
- Шшшш….тихо, принцесата спи - петлето нежно кимаше с перчем.


Марта се събуди .В стаята цареше мрак. Стоян беше приседнал на леглото й, играеше си с един рус кичур и припяваше – ти си вятър, ти си слънце….
- Къде…къде чу тази песен…?
- Днес, докато течеше заседанието, поредното досадно заседание, изведнъж сякаш въздуха се изпълни с тази музика и не знам защо, но ми се прииска да се прибера веднага, при теб.Сякаш пееха за теб , Марта – ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад, ти си моят ангел свят. Прииска ми се да дойда и да ти кажа колко си прекрасна и колко ми липсваш, напоследък работя прекалено много и почти не те виждам! – Стоян я гледаше така, както я беше гледал в дните на първите им срещи.
Марта трескаво се огледа – беше у дома си, в своята стая, в своето легло.Нямаше помен нито от странния непознат, нито от бара с приглушена светлина, нито от чувството за безкрайна самотност. От огледалото отсреща се усмихваше една красива млада жена с блеснали очи, пълни с бъдеще..От вазата в антрето един слънчоглед огряваше ноща

_________________
Това са моите принципи...Ако не ви харесват - имам и други


Чет Мар 05, 2009 4:30 pm Профил
 [ 81 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 9  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov